Накратко: С приемането на еврото България замени своя лев, като решението раздели обществото. Част от противниците на влизането в еврозоната защитаваха лева, виждайки в него символ на национален суверенитет, част от националната идентичност и гаранция за финансова стабилност. Връщаме се в август 1996 г. — точно трийсет години назад — за да видим как се е говорело за него тогава: в лято на стопяващи се спестявания и на липсващ хляб. Вместо за стабилност статиите говорят за спасяване, вместо за суверенитет — обезценяване.

С този текст започва „Time Machine“ — рубрика, в която се връщам към минали събития, за да проследя езика, с който са били разказвани: в медиите, в институционалните послания, в обществената памет. Всеки епизод тръгва от конкретна година и конкретен архив.

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Преди няколко дни получих първата касова бележка, на която сумата на покупката вече не беше посочена и в левове. Нямам навика да гледам касовите бележки, но този път погледнах и това, което ми направи впечатление, беше, че на нея имаше само една стойност. Дотолкова бях свикнал с двойното изписване на цените, че нещо ми се стори нередно. Тогава се сетих, че срокът за това е изтекъл. Разбрах, че левът окончателно е останал в миналото.

Замяната на лева с еврото се случи на фона на известно негодувание срещу решението. Немалко от хората, несъгласни с това решение, приемаха лева като белег на суверенитет, като съществена част от националната идентичност или дори като гарант за фискална стабилност. Тук няма да спорим дали левът е трябвало да остане, или да бъде заменен от еврото. По-скоро ще направим друго — ще погледнем назад във времето, за да видим как се е говорило за лева 30 години преди неговия край. Машината на времето ни връща в август 1996 г., за да проучим въпроса – поне частично.

Преди да отидем там, искам да изложа идеята, че тези форми на мислене за лева, в които той се разглежда като източник на суверенитет или белег за национална идентичност, са чужди на езика на онази епоха – поне на този, който разглеждам тук. Те не са естествени и са произведени по-късно. Те са така да се каже – социален продукт, а не някаква естествена нагласа, с която се раждаш.

Всяка епоха изработва начините, по които мислим за света, който ни заобикаля. Мишел Фуко е показал това по великолепен начин, но няма да се изкушавам да навлизам по-нататък в тази област. Тук задачата е по-скромна. Разглеждам основно три статии, посветени на българския лев, на които попаднах в архива на в. „Капитал“, и се опитвам да покажа как е представен левът и какви форми на мислене за него се пораждат в тях. Искаше ми се да обхвана повече източници, но архивите са трудни, а понякога и невъзможни за откриване.

Дължа едно уточнение за обхвата. „Капитал“ е икономическа медия, а разгледаните материали са обзори на валутния пазар — жанр, който по презумпция говори през пазара. Затова не твърдя, че епохата не е разполагала с език на суверенитета, нито че хората не са мислили валутата през него. Твърдя само, че на това място такъв език отсъства. Но има и нещо, което жанрът не обяснява напълно: през 1996 г. левът е изправен пред толкова тежки проблеми, че самата им значимост ги прави предпочитан начин да се говори за него. На този фон говоренето за суверенитет, икономическа стабилност и идентичност изглежда не забранено, а просто не на място — несъвместимо с дневния ред на общество, което бавно, но сигурно се отправя към изключително тежка икономическа криза.

Статия №1: „Левът продължава да поевтинява”

В първата статия левът е представен в традиционния за стилистиката модел – като нещо, което се движи – може да върви нагоре или надолу, но още от заглавието разбираме, че тенденцията е низходяща. Българският лев през 1996 г. има свой пазарен курс, който се формира под влияние на търсенето и предлагането на българския валутен пазар. Режимът тогава е управляван плаващ курс: БНБ обявява централен курс на базата на междубанковата търговия, а чейндж бюрата държат свои котировки.

В разглежданата статия се проследява седмичната динамика на лева, но тя ни въвежда в един друг свят, в който покупката и продажбата на валута срещу левове е била нещо обичайно и понякога драматично, а резките движения на курса през 1996 г. съвсем не са били изключение. Границата, която скъсва с тази епоха, е въвеждането на валутния борд от 1 юли 1997 г. – левът е фиксиран към германската марка при курс 1000:1, а по-късно и към еврото. Бордът не просто ограничава тези колебания; той премахва възможността левът да има самостоятелен плаващ курс.

Един от интересните цитати показва цялата динамичност на търговията с валута през онова време. Той гласи следното:

Както става ясно от този цитат, а също и от цялата статия, мисленето за лева като източник на национален суверенитет и идентичност отсъства. Левът се мисли през пазара — той „поевтинява“, „обезценява се“, губи стойност спрямо долара, превръща се в обект на прогнози, страхове и търговски решения. Всички тези негови динамики са задвижвали различни емоции – напрежения, притеснения, облекчения и т.н. Ще се вдигне ли курсът или ще падне, ще загубя или ще спечеля – вероятно не един и двама са си задавали тези въпроси.

Изглежда, че през август 1996 г., а може би това е присъщо и на цялата онази епоха, която вече е изгубена – левът е бил много по-важен, а всяко негово по-рязко движение е било събитие. Това очевидно е пораждало и нуждата да се прогнозира, да се предугаждат моменти кога е най-подходящото да продадеш или да купиш валута. Една такава прогноза (която показва как левът е бил мислен и като нещо, което изживява кризи и спадове) е включена и в разгледаната статия:

Това има и своето обяснение, тъй като със средната месечна работна заплата за третото тримесечие на 1996 г. (13 880 лв.) човек е могъл да си купи приблизително 70 долара — при курс от около 200 лева за долар. Днес средната работна заплата в България е 1444 евро, които се равняват на над 1660 долара – почти 24 пъти повече.

Замислям се дали тези, които са направили тази прогноза, са знаели, че до края на годината един долар ще струва над 500 лева, а само след още два месеца цената му ще скочи до почти 3000 лева. Знаели ли са, че през февруари една минимална заплата ще стане около 5-6 долара (!), а средната ще падне до около 20-30 долара?

Статия №2: „Слабият лев пак ще се лекува с кръвопускания"

И в тази статия левът заема централно място в заглавието, акцентирано е върху него и в частност върху това, че е слаб (какво ли би написал авторът за курса през февруари 1997 г.?). Метафоричното описание, че левът ще се лекува с кръвопускане, изгражда представата за националната валута като болен организъм. Струва си да се задържим тук: кръвопускането е лечение, което отслабва пациента, а „пак” подсказва, че опитът вече е бил правен. С други думи авторът е бил наясно, че заболяването е хронично, ако продължим неговата метафора, че слабостта, която левът проявява е системна.

За лева се е мислело през логиката на спасението – нещо, което се потвърждава от цитата по-долу:

Изглежда, че властващата е представата за нещо, което следва да бъде спасявано — а в този език спасяваният обект се движи свободно между лева и валутния пазар, сякаш са едно и също. Горното изречение днес изглежда немислимо, и то не защото централните банки са престанали да спасяват пазари, а защото след въвеждането на валутния борд БНБ вече няма как да реши подобно нещо. Немислимо изглеждаше и преди десет години. И преди двадесет.

Цитатът разкрива и друго — форма на мислене, в която левът е ограничен ресурс, който може да свърши, и който централната банка раздава или спира. Последствията от това са изказани по следния начин:

И в тази статия левът не се представя като източник на суверенитет или национална идентичност. Характерните за епохата проблеми са задавали друг дневен ред, в който стабилността на лева е била проблем. Сякаш и този текст ни демонстрира, че за да се мисли за лева през понятия като „идентичност” и „суверенитет”, той първо е трябвало да бъде спасен. В условията на задълбочаваща се криза такива модели на мислене изглеждат малко или повече неуместни. Дали изобщо някой би искал да се идентифицира с валута в упадък? Дали някой би считал, че такава валута е гаранция за суверенитет?

Статия №3: „Левът стремително се обезценява”

В края на август 1996 г. попадаме на следния цитат, който бележи разрастването на проблема със стойността на българския лев (което личи и от самото заглавие):

Ключовият израз тук е „съвсем загуби позиции”. С него се предава идеята за продължителен спад и дори се долавя известно примирение с него. Но под израза се прокрадва и едно допускане: че дъното е близо. „Съвсем” е важна дума — може да загубиш съвсем позиции само ако има докъде да ги загубиш. Същото прави и „най-ниските досега равнища”: предполага скала, по която се движиш, и край на тази скала. Шест месеца по-късно 200 лева за долар ще изглеждат като добра цена.

За слабостта на лева в този период можем да разберем повече от още един цитат:

Статията завършва с прогноза: според участници на пазара цената може да достигне 230 лева за долар, тоест още 15% обезценяване. Това е мащабът, който в края на август 1996 г. изглежда възможен. Няколко месеца по-късно реалността ще донесе почти 3000 лева за долар – близо петнайсет пъти повече.

Лятото около лева

Машината на времето ще ни разкрие и други измерения на онова лято. Че левът сам по себе си не е бил гарант за благополучие и че носталгията към него пропуска някои исторически факти. Търсейки статии, посветени на това как се е писало за лева, се натъкнах на няколко такива, които разкриват времето с всички негови дефицити. Нямаше как да ги подмина, защото всичко казано в тях изглежда стряскащо днес.

Едната е озаглавена „Парното ще стане лукс”:

Опашки, за да се откажеш от парното. Немислимо. А сметката за 70 квадрата е около 40% от средната месечна заплата.

Не само топлината е била дефицит. Хлябът също. В статията „Пиеме по една боза, па отминеме едно ядене" се коментира именно това. Колко ли е трудно да се обясни на един представител на Gen Z, израснал със смартфон в ръка, нещо такова днес.

Тук ще си позволя да изляза от архива. Помня отлично това време. Баба ми имаше скромен магазин и продаваше и хляб в него. Ходех често при нея и в един период не можех да си обясня защо хлябът липсва. Угрижени хора идваха и питаха дали ще докарат, а тя не знаеше. Спомням си един път как хлябът дойде едва към 11:00 ч., а по онова време магазините започваха работа доста рано. Не бе рядко някой да дойде в 06:30 ч. и да си купи два хляба. Кой би говорил за суверенитет, когато хлябът липсва, и то точно там, където хората обичат да казват „По-голям от хляба няма”.

Последната статия, на която бих искал да обърна внимание, е озаглавена „Лятната скъпотия продължава да топи спестяванията”. От нея разбираме какъв е ефектът на инфлацията (която още не е стигнала своя пик) върху спестяванията:

Всичко това е почти невъобразимо днес. Някой вероятно би възразил, че инфлацията е абсолютно въобразима, чакайки на опашка, тръгнал на море в Гърция, например, но по данни, коментирани наскоро в „Bloomberg TV Bulgaria” България е №1 по ръст на депозитите в еврозоната – пример, че не сме свидетели на стопяването на спестяванията. Другата значима разлика е, че инфлацията от последните години е съпроводена от растеж на доходите, който изпреварва този на цените. През 1996 г. доходите също растат, но всеки следващ ръст купува по-малко от предишния.

Стабилизирането на лева, преодоляването на неговите проблеми, забравянето или непознаването на кризата от 1996–1997 г. — в комбинация с политическите и медийните послания от последните години — вероятно са направили възможно едно ново говорене за лева: като източник на суверенитет, белег на национална идентичност и гарант на финансовата стабилност. Това е хипотеза, която този текст не може да провери докрай, но която би могла да обясни защо разстоянието между двата езика е толкова голямо: езика на август 1996 г., който откриваме в статиите от в. „Капитал“, и езика на хората, които днес не приемат замяната на лева с евро.

И все пак през август 1996 г., в ситуация на масово обедняване, да се мисли за лева като гарант на финансовата стабилност вероятно не би било проява на здрав разум. Да се смята, че валута, която стремително се обезценява, е гарант на националния суверенитет или белег на национална идентичност — също. Парадоксално, българският лев по всяка вероятност е станал символ на всички тези неща за много хора едва по-късно — когато вече е фиксиран към друга валута и е изгубил голяма част от своята самостоятелност.

_{Бележка за данните: числата за заплатите и валутните курсове са по публични данни на НОИ, НСИ и БНБ. Курсовете за 1996–1997 г. са ориентировъчни: през февруари 1997 г. доларът достига близо 3000 лева в дните на пика, а средномесечната стойност е по-ниска.}

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Идеята е да се отправим по следите, които езикът винаги оставя: в медийните текстове, институционалните послания, публичните реакции и обществената памет. Амбицията е да се реконструира духът на времето, към което се връщаме — с неговите напрежения, конфликти, страхове и надежди.

В Time Machine ще разглеждаме отразяването на значими събития, оставили отпечатък върху социалната и политическата история: кризи и моменти на възход, обществени сътресения и постижения, промени в дневния ред.

Макар рубриката да ни връща към историята, тя е насочена към настоящето. Конкретните исторически ситуации ще бъдат отправна точка за сравнение: как се променя публичният език, кое се повтаря и кое отсъства, и как думите продължават да влияят върху начина, по който мислим политиката и обществото днес. „Time Machine“ се връща назад не за да избяга от настоящето, а за да го види по-ясно.

Първата статия излиза днес и се връща към август 1996 г. и езикът, с който тогава се е писало за българския лев — в лято на стопяващи се спестявания и липсващ хляб.

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. Ако искаш да получаваш новите анализ, можеш да се абонираш безплатно и така да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

В събота сутринта, в брифинг след извънредно заседание на Съвета по сигурността, българският министър-председател съобщи, че дрон е навлязъл във въздушното пространство на страната и се е взривил на 100 метра навътре от границата. По-късно Министерството на отбраната обяви първоначална версия: анализът на останките сочи най-вероятно дрон-примамка, тип, широко използван от украинските въоръжени сили, като към момента няма данни за преднамереност. Според други експерти сред, които и бившия военен министър, е възможна руска намеса в случая. Тук задачата не е да се проследява какъв е бил дронът, а как институциите комуникираха ситуацията в брифинга, посветен на събитието, като се цели да се откроят някои не толкова видими аспекти на тази комуникация.

Един „инцидент”

Езикът е важен, защото чрез него реалността може да бъде представяна по един или по друг начин. Изборът на една дума за смекта на друга може да променя целия смисъл в едно изречение. Следователно чрез подбора на различни думи могат да се изграждат различни версии на реалността. Една от ключовите думи в институционалната реторика на българската държава относно взривилия се дрон в близост до границата с Румъния е думата „инцидент”. Тя се появява три пъти в брифинга, на който институциите съобщиха за навлезлия в България дрон. В допълнение на това — думата „инцидент” се среща още два пъти във фейсбук статус по темата на премиера Радев.

В тази ситуация подборът на думи е важен, тъй като за същото събитие би могла да бъде зададена и различна перспектива, от която то да бъде разбирано — като „провокация”, „атака” или „нападение” например. За разлика от „атака” или „нападение” (но и не само) говоренето за инцидент предполага, че става дума за нещо непредвидено и непреднамерено, зад което няма деятел, като по този начин рамкирането на събитието като инцидент стеснява възможността да се говори за „жертва” и „агресор”, за страна, която е провокатор и за страна, която е провокирана.

Подобна реторика (че това е „инцидент”) може да бъде разбрана, доколкото брифингът е даден в момент, в който държавата все още няма достатъчно информация. И все пак си струва да се отбележи, че тази липса на информация не следва наивно веднага да се разбира само като предпазливост, доколкото задава определен начин, по който събитието да бъде мислено.

С това говоренето за „инцидент” не изчерпва скритото, което научаваме от брифинга. В своето говорене и писане ние можем да се ангажираме повече или по-малко с това дали едно изказване е истина, можем да бъдем повече или по-малко категорични. Нека видим следния цитат от българския премиер:

Ключовото тук е фразата „имаме инцидент”. Говорещият изразява висока степен на категоричност, че случилото се е именно инцидент, а не нещо друго. По този начин „инцидентът” е представен като факт, а не като интерпретация. Съществуват начини твърдението, че това е инцидент, да бъде представено като версия и възможна интерпретация, а не като факт, оставяйки възможности събитието да се мисли и през други схеми на интерпретация. Чрез изрази като „вероятно това е инцидент”, „допускаме, че става дума за инцидент”, „по първоначални данни става дума за инцидент” или „работим по версията, че е инцидент” категоричността би била смекчена, а за читателя биха останали и други посоки на мислене за случилото се.

В обобщение, в говоренето за инцидент се откриват две скрити неща — изграждането на версията, че това е инцидент, а не провокация или нападение, и представянето на тази версия като истинен факт чрез категорични изрази като „имаме инцидент” и „този инцидент”.

Ракети и дронове без изпращач

За да разберем какво остава скрито и неназовано в изказването на българския премиер, особено полезен е следващият цитат:

Когато българският министър-председател говори за „случаи с балистични ракети” над територията на Полша, той премълчава чии са ракетите и чия е отговорността за това те да са там. Нещата не стоят по различен начин, що се отнася до „дроновете, свалени” на територията на Румъния. И в двата случая — и в Полша, и в Румъния — официалните позиции сочат Русия: Варшава определи падналия обект като руска ракета Х-101, докато румънските власти публично свързаха нарушенията с Русия.

Това по-скоро е модел на говорене, отколкото случаен подбор на думи. В самия брифинг премиерът казва: „В резултат на това, което се случи преди две седмици в Румъния, бяха свалени три дрона тип „Шахед“ от военно-въздушните сили на Румъния” — формулировка, в която изпращачът отново не е назован. Министърът на отбраната говори по същия начин за „свалените дронове от военно-въздушните сили на Румъния“. А в свой фейсбук статус по темата премиерът пише: „В резултат на свалените три дрона от типа „Шахед“ от ВВС на Румъния през изминалите седмици“.

Тук моделът се вижда с особена яснота. Назован е типът на дрона. Назована е държавата, която го е свалила. Не е назован този, който го изпраща. Струва си да се отбележи и разликата спрямо предишния случай. При дрона край Кардам неназоваването на деятел може да бъде обяснено с липсата на информация — в момента на брифинга произходът наистина не е установен. Тук такова обяснение не е налично: позициите на Полша и Румъния са публични и еднозначни.

Мотивите зад подобен модел могат да бъдат различни и тук езиковият анализ се сблъсква със своите ограничения. Премълчаването може да бъде резултат от стремеж да се избегнат интерпретации, според които българското правителство упреква индиректно Русия като агресор — тоест може да бъде разчетено като белег на дипломатичност. Може, от друга страна, да бъде и целенасочено, съобразено с вътрешнополитически съображения и в частност с нагласите на част от електората на партията на премиера. Възможни са и други обяснения също така, като изборът между тях не може да бъде направен само от езика на брифинга.

Това, което може да се констатира, е ефектът, който един такъв модел на говорене може да произведе: в този модел ролята на Русия остава неназована — включително там, където други държави вече са я назовали. Моделът не се появява за пръв път: в текста „Война без агресор и ядрен удар без извършител" проследих как в друг брифинг премиерът допуска възможен тактически ядрен удар, без да назове кой би го извършил.

Тук проличава с още по-голяма сила значението на настояването, че става дума за „инцидент“. Чрез това рамкиране случаят се представя като единично и изолирано събитие, вместо да бъде вписан в по-широката поредица от прониквания на военни обекти във въздушното пространство на държави от региона в контекста на войната в Украйна.

Изключване на контекста

Извън фокуса на изказването на институциите остава още едно нещо — военният контекст, в който се случва всичко това. Войната в Украйна не присъства по никакъв експлицитен начин в брифинга.

Това не означава, че тя отсъства напълно. В брифинга се говори за балистични ракети над Полша и за свалени дронове над Румъния. Тези препратки обаче въвеждат единствено следствията — паднали обекти, останки, без да говорят за условията, които ги пораждат. Присъстват ефектите от войната, но не и самата война.

От гледна точка на информационната функция на брифинга в него е казано много за случилото се, за действията на държавата и за предвидените мерки, но не и за военно-политическите условия, при които появата на подобен дрон в региона става разбираема. Така отделната ситуация с дрона е представена като проблем за българската национална сигурност, докато контекстът, който би могъл да обясни появата му, е изключен. Събитието се конструира като отделен „инцидент”, а не като възможно следствие от преливането на войната отвъд границите на Украйна. С други думи, въпросът защо изобщо има дрон на българска територия остава неразгледан.

До такава степен дронът е откъснат от онова, което би обяснило появата му, че на много места в текста думата „дрон” може да бъде заменена с „космически кораб на извънземни” и логиката на брифинга да остане почти същата. И в двата случая обектът просто се появява отнякъде на българска територия, без да бъде разказана историята, която предхожда появата му.

Общото между тези три характеристики на обръщението е, че те работят в една и съща посока. Настояването, че става дума за „инцидент“, а не например за провокация или нападение, премълчаването на деятеля зад изпращането на дроновете в Румъния и ракетата в Полша и изключването на военния контекст, в който дронът навлиза в българското въздушно пространство, изграждат определен модел за интерпретация на случилото се, в който възможността Русия да бъде мислена като потенциален инициатор е силно потисната.

Наративът, че това е „инцидент“, изтласква на заден план въпроса за преднамереността, за наличието на конкретен деятел и за възможна целенасоченост, и акцентира върху случайността, като по този начин отслабва и възможността случилото се да бъде мислено през идеята за агресия. Премълчаването на позициите на официалните власти в Полша и Румъния, че именно Русия стои зад няколко подобни случая, допълнително ограничава възможността случилото се да бъде интерпретирано в тази посока. Изключването на самата война в Украйна от контекста прави още една стъпка: то откъсва появата на дрона от по-широкия военно-политически процес, иницииран и воден от Русия, в рамките на който подобни прониквания стават разбираеми. Така Русия отсъства не само като възможен деятел, но и войната, която тя води, отсъства като възможна причинна рамка за интерпретация на случилото се.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

През последните седмици българската общественост стана свидетел на разрастващ се конфликт в Българската православна църква. Архимандрит Никанор отправи остри критики и обвинения към патриарх Данаил, а в отговор на тях Светият Синод излезе с официална позиция.

Именно тази позиция анализирам в този текст. Целта не е да се проверява дали отправените критики са верни, нито да се разглеждат само нейните информативни функции – т.е. какво казва Светият Синод. Целта на текста е да проследи как функционира позицията и какви ефекти е конструирана да породи. Тезата ми е, че позицията на Светия Синод не е само отговор на критиките – и че точно в диалог с тях тя влиза най-малко. Както ще се опитам да покажа, позицията е опит да бъде съхранено статуквото в Църквата посредством различни стратегии: заглушаване на дебата, дискредитиране на архимандрит Никанор и насочване на реакциите и поведението на миряните в благоприятна за Църквата посока.

Вместо да аргументира – позицията етикетира

За да се разбере какво извършва Светият Синод на Българската православна църква със своята позиция, трябва да се започне с едно от най-важните наблюдения, а именно че позицията прави връзка, най-вече, с критично изказване на архимандрит Никанор, в което централната част са обвинения и критики, отправени по адрес на българския патриарх Данаил.

Макар позицията на Светия Синод да се явява като отговор на думите на архимандрит Никанор срещу патриарх Данаил, първото, което се забелязва, е, че тя не произвежда никакви конкретни аргументи, факти и обстоятелства, които да оборят неговите твърдения. В позицията на Синода конкретните обвинения и критики на Никанор не само че не са предадени - липсват и каквито и да са цитирани фрази от неговото изказване. Позицията е недиалогична в буквален смисъл, доколкото думите на архимандрит Никанор присъстват в нея само за да бъдат квалифицирани и отречени, но не и представени. Така читателят научава как Синодът ги определя, но не и какво точно е било казано.

В частност една от критиките на архимандрит Никанор към патриарх Данаил е, че патриархът „многократно оправдава престъпното руско нападение над Украйна, досега не е проявил и капка състрадание на дело към страдащия украински народ и неговите деца“.

При съставянето на позицията обаче е бил възможен и друг ход, а именно да се използва формулата „Архимандрит Никанор твърди, че [цитиране на обвинението], но това не е вярно, защото [представяне на доказателство – например изказване,

в което патриарх Данаил проявява състрадание към жертвата на агресия]“. Вместо това позицията се заема с това да поставя етикет на думите на Никанор, описвайки ги като „оскърбителни изявления“, „клеветнически твърдения“, „системните оскърбителни и хулни твърдения“, като последният израз ясно показва, че позицията се разгръща като отговор на повече от едно изказване. На други места в текста можем да прочетем и още квалификации като „подстрекателство към разкол“, „провокации“, „посегателство срещу единството на Българската православна църква“ и други.

От гледна точка на дискурс анализа (метод за анализ на текстове, речи, изказвания и т.н.) тези избори изразяват значима разлика, тъй като филтрирането на съдържанието в едно изказване може да фаворизира или ощетява едни социални групи за сметка на други, като анализът следва да разясни какви са функциите на такива ходове.

В този смисъл функцията на позицията на Светия Синод в първите части от текста може да бъде прочетена като опит да се защити репутацията и обществения авторитет на Църквата, в резултат на обвиненията и критиките на архимандрит Никанор. Това се случва, чрез етикетирането на критиките и обвиненията на архимандрит Никанор към патриарх Данаил и Църквата като неверни и най-вече чрез премълчаването им. По този начин се ограничава поставянето на потенциално или реално неудобни въпроси относно личността на Патриарха и дейността на Църквата. Няма да бъде пресилено да се каже, че една от най-ценните находки в този анализ се състои в това, че най-важното изглежда не е това, което тя прави, а това, което не прави - да цитира обвиненията на архимандрит Никанор.

Дискредитиране на архимандрит Никанор

Макар позицията да е представена като отговор на обвиненията на архимандрит Никанор, то тя има и друга функция – да го дискредитира. Това само по себе си показва излизане извън рамките на отговора на предявените обвинения и критики. Той е представен като „намиращ се под канонично запрещение „аргос”, т.е. като деятел, чието поведение е извън нормата, а в текста също така е наричан с пренебрежителните изрази „гореспоменатия клирик” и „въпросният клирик”. Последните две определения са важни, защото едновременно деперсонализират архимандрит Никанор и не назовават неговото място в църковната йерархия като „архимандрит”.

На едно място в текста архимандрит Никанор бива представен иронично като „изявяващ се като съдник на всичко и всички“, което отново показва, че позицията не е отговор само на едно изказване, а на устойчива критична позиция, поддържана през времето. Конотациите, които такова описание носи със себе си, обаче придават допълнителна дълбочина на израза – от една страна, то го представя като човек, който е сам и дори маргинален (тъй като е срещу всички), а в същото време допуска прочит за обсесия или вманиаченост към критиката.

Архимандрит Никанор бива представян и индиректно като „хулител“, „клеветник“, „оскърбител“, доколкото, както бе казано по-горе, неговите твърдения са представени именно по този начин. От начина, по който са определени неговите критики, следват и други образи – например провокатор или инициатор на разкол.

На още по-дълбоко равнище позицията изгражда рамка от типа „агресор – жертва“. Никанор е ситуиран в ролята на страна, която напада, а БПЦ и патриархът – в ролята на засегнати и застрашени. Това проличава в изрази като „клеветнически твърдения … насочени срещу БПЦ-БП и срещу институцията и личността на Българския патриарх“, както и в говоренето за „посегателство срещу единството на Българската православна църква – Българска Патриаршия“.

В този смисъл ясно и недвусмислено проличава систематичното представяне на архимандрит Никанор в неблагоприятна за него светлина. Такъв подход цели да дискредитира своя обект - в случая - архимандрит Никанор.

Използване на институционалния авторитет за насочване на реакциите и интерпретациите на миряните

Като институция, снабдена с определен обществен авторитет, Църквата разполага с възможността да задава норми на поведение, но и да изисква от миряните да се придържат към тях. Точно такова поставяне на изисквания се наблюдава и в позицията на Светия Синод, където институционалният авторитет се използва за насочване на реакциите и интерпретациите на духовенството и миряните по отношение на обвиненията на архимандрит Никанор. В един от случаите се изисква от миряните „да не се поддават на провокации“:

Посланието не се реализира чрез заповед – директивният му характер е смекчен чрез езикови средства, които го представят като „призив“. В дискурс анализа подобни форми могат да бъдат разглеждани през концепцията за „учтивостта“. Чрез средствата на езика едно искане може да бъде представено по-директно или по-смекчено, като различните му версии конструират различни идентичности и различни отношения между участниците.

В случая, вместо по-императивното „Не се поддавайте на провокации“, което би прозвучало значително по-авторитарно, текстът представя Църквата като по-скоро отваряща поле за лична преценка и размисъл, в което миряните сами да преценят дали в думите на архимандрит Никанор има истина. Това не премахва директивната функция, а представя институционалното изискване като акт на загриженост към църковната общност, като призив, на който миряните следва да откликнат. Още повече че призивите се отправят сравнително късно в текста, след като по адрес на архимандрит Никанор вече са отправени няколко дискредитиращи определения – по-директни или индиректни. Освен поведението на миряните се насочва и начинът, по който те следва да разбират думите на архимандрит Никанор: те предварително са категоризирани като „провокации“, пораждащи „вражда и разделение“.

Другото изискване към миряните е представено в изречението по-долу:

И тук речевата функция на изказването е да изисква от миряните конкретно поведение и реакция. Чрез конструкцията „нека проявим“ Синодът представя желаното поведение като общовалидно за цялата църковна общност, включително за самите членове на институцията. Така се конструират отношения на близост и солидарност между Църква и миряни като елементи на една духовна общност, които правят властовата асиметрия между тях по-малко видима. Публичните призиви и подтиквания от страна на Синода изглеждат насочени не към самия него (за това не е необходима публичност), а към миряните, като в рамките на този процес Синодът продължава да определя правилната реакция, представяйки я като общ духовен дълг, а не като едностранно наложено изискване.

В контекста на цялата позиция „трезвостта“ функционира и като оценъчна категория. Препоръчваното от Синода поведение е представено като разумно, спокойно и духовно правилно, докато приемането или подкрепата на критичните позиции имплицитно могат да бъдат конструирани като нетрезви, емоционални или подвеждащи реакции. Така отхвърлянето на тезите на архимандрит Никанор се представя не просто като институционално изискване, а като проява на разумност и духовна отговорност.

Исканията към поведението и реакцията на миряните, които позицията поставя, макар и смекчени, изразяват и нещо друго – правото на институцията да изисква и задължението на миряните да се придържат към предписанията на Църквата. В този смисъл в позицията може да бъде видян и опит за установяване на социален контрол върху миряните чрез напътстване.

В заключение може да се каже, че позицията на Светия Синод е конструирана по начин, който защитава статуквото в Църквата. Критиките на архимандрит Никанор са премълчани, думите му – етикетирани, самият той – дискредитиран, а институционалният авторитет е употребен, за да насочи миряните в тяхната преценка.

Най-показателното обаче остава това, което текстът отказва да направи – да покаже на какво отговаря. Обвиненията присъстват в него единствено като нещо, което трябва да бъде квалифицирано, но не и показано. Така вместо читателят да бъде поканен да прецени правдободнобстта на обвиненията, той бива подтикван към това да приеме предварително зададената оценка за тях.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Първият месец на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ измина с много нови емоции, ентусиазъм и теми за анализ. Вместо да разказвам личните си преживявания около началото на проекта, тук ще се опитам да систематизирам за какво писах през юли, на какво се натъкнах и какво ново се очертава на хоризонта.

Писах за футбол…

В първата си статия тук показах как ФИФА разширява кръга от аргументи, с които легитимира правилото за паузи за хидратация. Разчетох това като опит да се компенсира дефицитът на легитимност на правило, за което съществуват подозрения, че е въведено с икономически, а не с футболни мотиви. Тази интерпретация изглежда още по-уместна в контекста на последвалото предложение част от правата върху Световното първенство да бъдат продадени на частни инвеститори - израз на аспирациите на ФИФА да трансформира футбола в машина за пари.

Вторият текст също бе за футбол. В него анализирах позицията на УЕФА по отмененото по време на Световното първенство наказание от страна на ФИФА на американския нападател Фоларин Балогън — отмяна, несъвместима с действащите правила. Макар да бяха изразени множество съмнения, че промяната идва под натиска на американския президент Доналд Тръмп, в комуникацията на УЕФА темата остана премълчана. Подобни премълчавания не са случайни, а стратегически. Макар проблемът да е назоваван, то неговият източник бива пропуснат - факт, който показва, че така конструиран, текстът експлицира проблем, но и прикрива вина.

Писах за медии…

В статията „Една забрана, три обяснения: как bTV говори за случая „Мартин Атанасов“ проследих един механизъм, който може да бъде интерпретиран като форма на редакционно изключване и цензура. В bTV вече уговорено гостуване на Мартин Атанасов беше отменено, но аргументите, с които решението се обосновава пред публиката, се разминават с онези, които се появяват във вътрешната комуникация и пред самия гост. Случаят показва как един гост може да бъде изваден от ефира, а телевизията да генерира социално приемливи обяснения - от редакционни съображения, според които не може да има две идентични теми в едно предаване, до представянето на неговото поведение като несъвместимо с морални ценности.

Във втория текст, посветен на това как медиите изграждат смисъл се занимах с това как, произвеждайки на пръв поглед идентични заглавия за едно и също събитие, медиите могат да задават съвсем различни посоки, в които то да бъде мислено. Заглавията около връчената от Иран нота на България представяха случая ту като реакция, ту като предупреждение, а българската роля в конфликта - от акт на агресия до подпомагане.

Писах за новата власт и за демокрацията…

В статията „Предишните са виновни“: как работи реториката на новата власт в България" разгледах един от основните елементи на реториката на новата власт в България - обвиненията срещу „предишните”. В текста твърдя, че тази привидно обикновена критика изпълнява няколко функции едновременно: изгражда идентичност, като позволява на „новите” да се разграничат от „предишните”; поставя всички политически противници под общ знаменател; и размива отговорността на настоящите управляващи за участието им в предишни управления. Останалите функции - вменяването на вина, представянето на гражданите като жертва на предишните управления и легитимирането на собствени действия са разгърнати в самия текст.

Анализите на реториката на новата власт включиха и статия относно това, как тя заличава ролята на Русия като военен агресор, и ролята на Украйна като жертва на тази агресия, а също така и статия, анализираща механизмите на делегитимация на демократичния контрол върху представители на новата власт в България. В Последния анализ за месеца се опитах да потърся допирните точки между различните инициативи на новата власт, питайки загнива ли българската демокрация?

Пресечната точка

Макар и на различни теми, статиите споделят нещо много общо: във всяка от тях говорещите използваха езика, за да се позиционират по-добре, да постигнат желана ситуация, да представят реалността по един или друг начин, който е благоприятен за тях. Казано с други думи, общото се състои в това, че различните институции и участници в публичния живот използваха езика като ресурс, с който могат да постигат своите цели, като инструмент, който могат да използват за удовлетворяване на техните стремежи.

ФИФА се опита да компенсира недоволството на феновете относно едно правило с нови аргументи, като едновременно с това ги убеждава, че то е добро. УЕФА използва възможностите, които езикът дава, за да премълчи съмненията за ролята на американския президент, без да назове слона в стаята: назоваване, което потенциално би ѝ навредило. bTV от друга страна използва езика, за да оправдае отстраняването на гост от ефира си по два различни начина, единия пред самия гост, другия пред публиката. Докато новите властимащи използваха езика, за да конструират своя политическа идентичност, да легитимират решенията си и да отслабят основанията за контрол над тях.

Какво предстои през август

В момента работя по структурата и формата на две нови рубрики.

Първата ще бъде посветена на кратки анализи на конкретни изказвания, отделни фрази или важни фрагменти от публичния дискурс. Идеята е да се публикуват анализи, които не са подходящи за дълги текстове, защото понякога една дума или едно изречение могат да обяснят повече от цял текст. Мисля, че този формат ще обогати „(ДЕ)КОДИРАНЕ“, без да изисква от читателя времето и вниманието, които предполага формата на дългия анализ.

Втората рубрика ще се занимава с езика на миналото: как се е говорело за политиката и обществото около важни събития от близкото и по-далечно минало. Ще проследявам какъв е бил този език, какви функции е изпълнявал, колко от него е останал и как се е трансформирал. Макар да изглежда, че е за миналото, тази рубрика ще бъде повече за настоящето, а сравнителният метод ще бъде важен помощник в разбирането на промяната.

Първият месец донесе доверие и интерес към „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. Надявам се през август проектът да продължи да се развива - с повече яснота, по-добри текстове и нови посоки. Благодаря на всеки, който чете, споделя, коментира или по друг начин подкрепя проекта.

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: На парламентарните избори през април „Прогресивна България" спечели мнозинство в българския парламент, което ѝ даде ресурса и възможността да предефинира правилата на политическия живот в страната. Управляващата партия инициира промени в правилника за дейността на Народното събрание, в Изборния кодекс и в начина на работа с медиите. В текста показвам, че тези промени, макар и в различни области, следват една и съща логика: целят да преформатират политическата среда така, че да блокират отчетността и контрола върху властта и да създадат поле за безотчетни действия. Тези процеси изразяват загниването на демокрацията в страната, доколкото са ясна индикация за погазването на механизмите и принципите на демократичен контрол върху политическата власт.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Ако погледнем различните индекси, изследващи качеството на демократичния процес в света, ще видим, че българската демокрация не функционира оптимално. Множество проблеми отдалечават България от европейските стандарти за демокрация. Нещо повече - в последните над 15 години не само че липсва прогрес в тази посока, но няма да е пресилено да се каже, че се наблюдава отстъпление от нормите в страната, установени в първото десетилетие на XXI в.

С идването на власт на новото правителство се появиха някои тревожни сигнали за ерозия на демократичния процес в България. Макар на пръв поглед да не изглеждат свързани, те очертават една отчетлива тенденция, която се изразява във възпрепятстване на опитите политическата власт да бъде контролирана и поставяна в условия на отчетност – важен белег и индикатор за демократичност.

Дисбалансиране на парламентарния живот

Още в началото на дейността на новото Народно събрание бяха приети редица промени, които практически обезсилват възможностите на опозицията да упражнява контрол над изпълнителната власт. Една от най-коментираните от тях бе тази, според която за внасянето на предложение за създаване на временна комисия вече ще са нужни подписите на най-малко 48 народни представители, докато преди всяка парламентарна група можеше самостоятелно да внесе такова предложение. Единствената група в парламента, която в момента прескача този праг самостоятелно, е тази на управляващото мнозинство, а с оглед на силно разединената опозиция няма никакво съмнение, че това ограничение работи в полза на управляващите, доколкото затруднява извеждането на потенциално неудобни за властта теми на дневен ред и създаването на комисии по тях.

Друго значимо изменение засяга т.нар. „ден на опозицията“ - първата сряда на всеки месец. Досега всяка парламентарна група можеше да включи в дневния ред по една точка, която задължително се разглежда по същество, включително предложение за изслушване. В новия правилник е премахната възможността предложението за изслушване да бъде включвано като гарантирана точка в рамките на този ден. Макар останалите форми на парламентарен контрол да се запазват, промяната стеснява полето за действие на опозицията и засилва контрола на мнозинството върху дневния ред, ограничавайки възможностите за това изпълнителната власт да бъде поставяна под контрол и отчетност.

Друго ограничение върху изпълнителната власт, което отпадна се състои в това, че вече министър-председателят и министрите могат при посочените в правилника основания да отлагат устните си отговори към народните представители, без да е определен максимален брой отлагания за разлика от преди, когато това отлагане можеше да бъде не повече от два пъти. Премахнато бе и задължението за тези от тях, които не са отговорили в законния срок на въпрос или питане, да се явят лично в 10-дневен срок пред Народното събрание и да дадат обяснение за неизпълнението на това задължение.

Промяна има и при достъпа до институционална информация. Отделният народен представител запазва право да получава информация, но вече не и изрично формулирано право за получаване на документи - формулировка, която присъстваше в правилника на предходното Народно събрание. По този начин освен, че се ограничават възможностите за контрол над изпълнителната власт, се потискат и потенциалните опити опозицията да изисква отчетност над други институции, в които тепърва ще бъдат ситуирани представители на новата власт.

Без да е нужно да се изброяват всички промени, свързани с парламентарния живот, става ясно, че посоката на тези действия и предложения е само една: властта да стане по-безотчетна, а инструментите за контрол върху нея - по-малко и по-труднодостъпни. Новият правилник дава по-голяма свобода на изпълнителната власт да избягва въпроси и теми, които могат да бъдат неудобни за управляващите и ограничава възможностите на опозицията да птотиводейства на упражняващите политическата власт в страната.

Работата с журналистите

Трансформация следваше да претърпи и общуването с парламентарните журналисти. Досега те можеха свободно да отправят въпросите си към представителите на мнозинството, но депутатът от управляващата „Прогресивна България" Слави Василев обяви, че занапред, когато има време за въпроси, ще се спира и сам ще посочва кои от тях могат да го питат - като допусна, че това вероятно ще стане практика и при колегите му. Ключовото тук е как правото на журналистите (и в известен смисъл задължението им) да задават въпроси се превръща в привилегия на посочените малцина. По същество това е стъпка към отмяна на политическата отчетност и към свеждане на журналистите до проводници на съобщенията на властта, вместо да бъдат гаранти за демократичния процес. Погледнато редом с промените в парламентарния правилник, това не е изолиран случай, а част от очертаваща се тенденция, в която управляващите се опитват да сведат отчетността и контрола върху себе си до минимум.

Повече по темата може да намерите тук.

Опитът за контрол върху социалните медии

В контекста на промените в Изборния кодекс управляващата партия излезе с предложение, което впоследствие оттегли: ЦИК да следи агитацията в социалните мрежи и личните блогове. Идеята събуди опасения за ограничаване на свободата на словото и за колизия с Конституцията, но на друго равнище тя издава тоталитарни рефлекси и мислене, несъвместимо с ценностите на демокрацията. Въпреки че тези предложения бяха оттеглени, те не обезсилват сигнала, който изпращат, доколкото показват какво управляващите смятат за мислимо и допустимо да бъде предложено.

Премиерът и медиите

Скоро след като бяха оповестени новите предложения, премиерът Румен Радев даде кратък брифинг пред медии. Впечатление направи, че микрофоните бяха необичайно малко на брой. Журналист от телевизия „Евроком”, критичен към всяка власт и неприсъствал на брифинга, загатна, че причината може да е „подбиране” на медиите, въпреки че това остава само в сферата на допускането.

Отвъд допускането обаче стои проверим и по-съществен факт, а именно липсата на интервюта на българския министър-председател. Медийните му изяви се изчерпват основно с кратки брифинги и обръщения от Министерския съвет - жанрове, в които той държи контрола върху взаимодействието с журналистите. За разлика от тези форми, телевизионното или подкаст интервюто, предполага за предварително планиран и систематичен разговор, в който интервюираният е подложен на далеч по-сериозна отчетност и където принудата да отговаря и да следва журналиста действа с по-голяма сила. При брифинга той може да не отговори, да пренасочи разговора или да си тръгне по всяко време. В този смисъл отсъствието на интервюта може да бъде прочетено като знак, че най-висшият представител на изпълнителната власт не смята за необходимо да се отчита пред обществеността за неговите действия и тези на ръководеното от него правителство. Основание за това дава и идеята на Василев за комуникацията му с журналистите - идея, която е абсолютно несъвместима с демократичните норми.

Общата логика

Всичко изброено се вмества в една логика на политическо действие, според която контролът върху властта следва да бъде сведен до минимум, а съществуването ѝ – улеснено, чрез ситуирането ѝ в среда на безотчетност. Тези процеси са индикация, за това че демократичният ред и норми в българското общество, които и без това не са докрай утвърдени, са в процес на бавно загниване. Колко ще продължи този процес и дали ще доведе до окончателно разпадане на крехките демократични институции в България, тепърва ще видим. Засега действията и намеренията на новата власт са обезпокоителни и дават основание да се смята, че властта мисли повече за собствения си комфорт, отколкото за правилата на демокрацията.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: Иранската нота до България, изпратена заради възможното разполагане на американски самолети-цистерни на българска територия, беше отразена широко в медийното пространство. В над тридесет медийни заглавия идентифицирах осем основни смислови рамки, всяка от които подчертава едни аспекти на създалата се ситуация за сметка на други. Макар често да изглеждат фини, разликите между тези рамки показват различни начини за разбиране на случилото се. Някои заглавия акцентират върху действията на Иран, докато други проблематизират ролята на България във военния контекст, като извеждат на преден план или оставят на заден план теми като агресия, съучастие и отговорност.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

След като стана ясно, че България може да приеме американски самолети-цистерни, в контекста на военните операции на САЩ срещу Иран, Иран изпрати официална нота до българската държава, а българските медии отразиха широко темата. В тази статия анализирам какви посоки на мислене за случилото се задават медийните заглавия, тъй като те могат да обобщават целия смисъл на един медиен текст и да организират значенията за действия, мотиви, събития и т.н. по различни начини.

Статията стъпва на анализ на над 30 заглавия от български онлайн медии, отразяващи изпратената от Иран нота. Основното наблюдение е, че медиите рамкират събитието по няколко различни начина, създавайки мисловни рамки за него, които подчертават едни аспекти на ситуацията за сметка на други.

Рамкиране на действията на Иран

На първо място може да се разгледа как българските медии рамкират връчването на нотата от Иран до България. В анализираните заглавия се открояват две основни рамки: „предупреждение“ и „реакция“. Най-често действието е представено като „предупреждение“, което го прави и най-силно застъпената рамка. Значително по-рядко връчването на нотата е рамкирано като „реакция“.

В едно от заглавията същото действие е представено като „протест“. Това задава различна конотация и показва колко важен е процесът на рамкиране при изграждането на смисъл, доколкото може да даде различни имена, интерепретации и смисли на един и същ акт.

Рамка „Реакция“

Тази рамка представя връчването на нотата преди всичко като реакция на иранската държава в отговор на българското решение. Най-специфичното при нея е, че не уточнява какво точно прави Иран чрез тази реакция. Иран не е назован като страна, която заплашва, предупреждава или обвинява. Така потенциалната заплаха или конфликтност на ситуацията остава неназована.

Това е съществена разлика спрямо повечето анализирани заглавия, които говорят именно за предупреждение. Заглавията в тази група обаче не го правят. Те частично или изцяло оставят на заден план и военния контекст на събитията. В цитирания пример той се появява единствено чрез споменаването на „американските военни самолети“.

По този начин отношенията между България и Иран са представени като относително симетрични. България взема решение, а Иран реагира. В тази версия на събитието няма ясно разграничени предупреждаващи и предупреждавани, нито жертви и агресори.

Рамка „Предупреждение“

Тази рамка въвежда мисленето на читателя в различна посока от предходната. Тя вече не представя отношенията между България и Иран като симетрични. Иран предупреждава, а България е предупредена. В този смисъл рамката очертава асиметрично отношение между двете държави като отношения между силен срещу слаб, между субект, който може да санкционира поведение и субект, чието поведение е извън нормата и следва да бъде нормализирано. Когато към тази рамка, представяща какво прави Иран, се добавят рамки на българските потенциални действия, мотиви и т.н., наблюдаваме как се структурират други смисли и начини на интерепретация. Предупреждението може да бъде разчетено като опит да се предотврати съучастие, подпомагане или друго действие, което би въвлякло България във военния контекст в зависимост от избраната рамка за българската роля. В случаите, в които тази рамка не се комбинира с други (като в примера от цитата по-горе), тя скрива всичко останало: трети страни, мотиви, цялостен контекст и т.н. и изолира милитаристкия прочит на ситуацията.

Рамкиране на действията на България

В обект на рамкиране са превърнати и потенциалните действия на България, свързани с възможността за приемане на американски самолети-цистерни. Анализът откроява четири основни рамки: „Съучастие“, „Акт на агресия“, „Подпомагане“ и „Допускане“. Тези рамки задават различни гледни точки към действията на България и към отношенията, в които те се вписват. Всяка от тях предлага различен начин, по който българската роля може да бъде мислена. Така на България се приписват различни степени на участие, отговорност и въвлеченост във военния контекст.

Рамка „Съучастие“

Специфичното при този тип заглавия е, че потенциалните действия на България са представени през понятието „съучастие“. За разлика от много други заглавия, тук кавичките показват, че е включена точна формулировка от първоизточника. Това е важно, защото в заглавието се пренася начинът, по който иранската държава интерпретира евентуалните действия на България, а именно като съучастие във военна агресия. Подобна формулировка може да има политически ефект, тъй като поставя българското решение в рамката на военната въвлеченост и може да породи опасения от участие на България във война.

При тази рамка вече се наблюдават и по-конкретни роли, през които различните участници могат да бъдат виждани и мислени. България е представена като потенциален съучастник във военна агресия, САЩ са имплицитно поставени в ролята на агресор, а Иран е репрезентиран като страна, срещу която е насочена агресията.

Тези роли значително разширяват начините, по които ситуацията може да бъде интерпретирана, особено в сравнение с рамката „Реакция“. Чрез рамката „Съучастие“ случаят може да бъде мислен през отношения като агресор и жертва, инициатор и съучастник - перспективи, които рамката „Реакция“ оставяше на заден план.

Рамка „Акт на агресия“

В тази рамка попадат само две заглавия, но тя предефинира ролята на България от потенциален „съучастник“ в потенциален „агресор“. Заедно с рамката „Съучастие“ тя в най-голяма степен допринася за това решението на България да допусне самолетите на САЩ да бъде разбирано през категориите на военната агресия.

Рамка „Подпомагане“

„Техеран предупреди България да не подпомага американски военни операции срещу Иран“

При тази рамка се наблюдава смекчаване на сериозността на българските действия, спрямо предишните две, доколкото вече не се вменява съучастие или агресия, а само подпомагане. По този начин рамкирана, ролята на България като потенциален съучастник или агресор става по-трудно мислима. В случая се вижда как една дума може да промени смисъла и да зададе различна посока за разбиране на цялата ситуация, доколкото подпомагането, съучастието и актът на агресия предполагат различна степен на въвлеченост и различна сила на действието.

Рамка „Допускане“

Тази рамка включва повече заглавия от предходните и предлага различен начин за осмисляне на събитието. При рамките „Съучастие“ и „Подпомагане“ инициативата изглежда по-скоро българска, а България може да реши дали да подпомага, или да участва.

Рамката „Допускане“ измества акцента. Тя позволява да се предположи, че България не действа единствено по собствена инициатива, а е поставена в ситуация, в която трябва да позволи или да не позволи използването на своя територия. Така страната може да бъде мислена като обект на натиск, на който може да устои или да не устои.

В този смисъл отношенията между България и САЩ са представени различно спрямо предишните рамки. Тук не доминира нито идеята за равнопоставеност, нито идеята за съюзническа подкрепа. По-скоро се откроява възможността за натиск върху България. Затова тази рамка представя ролята на страната по по-малко обвинителен начин.

Рамка „Американски (военни) самолети“

Предпоследната рамка поставя акцент върху причината за предупреждението, като я свежда до „американските самолети“. Много рядко в заглавията, попадащи в тази група, освен като „американски“, самолетите биват представяни и като „военни“. Рамката допринася за неутрализирането на усещането за военен конфликт, особено когато се среща в чист вид (като в цитата по-горе), където всякаква военна реторика е изключена.

Рамка „Военни операции на САЩ“

Последната рамка също акцентира върху причината за иранската реакция към България. За разлика от предходната обаче, рамката „Военни операции на САЩ“ не оставя на заден план военния елемент в тази причина. Сравнението между нея и говоренето за „американски самолети“ позволява да се види именно този момент на смислово изместване.

В същото време тази рамка не се ангажира пряко с квалификацията на американските действия. Тя ги представя като „военни операции“, без да уточнява дали те следва да бъдат мислени като агресия, интервенция или друга форма на военно действие.

Макар да изглеждат фини и трудно доловими, разликите между рамките разкриват множеството перспективи, които медиите задават към едно и също събитие, като насочват начина, по който то може да бъде разбрано.

Затова изборът на една или друга рамка може да има различни политически ефекти. За поддръжниците на решението САЩ да разположат самолети-цистерни на българска територия рамки като „Съучастие“, „Акт на агресия“ или други, които препращат към военни действия, могат да бъдат неудобни. Колкото повече дадено решение започва да се мисли като възможно въвличане на България във военен конфликт, толкова по-проблематични стават тези прочити за политическите фигури и институции, които стоят зад него. По-предпочитани за тях биха били рамки като „Реакция“ или „Предупреждение“, при които конфликтният характер на ситуацията е минимизиран, а рискът от обществено неодобрение - сведен до минимум. В този смисъл чрез рамкирането на събития, действия и решения медиите могат да задават предпочитани начини за тяхното интерпретиране, но и да поставят под въпрос или да затвърждават позиции на политически фигури и институции.

Основната цел на статията беше да покаже именно това: как на пръв поглед сходни заглавия могат да задават различни посоки на мислене за едно институционално решение и как тези посоки могат да работят в полза или във вреда на онези, които стоят зад него.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: В началото на мандата на новото Народно събрание депутатът от „Прогресивна България" Слави Василев заяви пред журналисти, че при работата си с медиите сам ще посочва кои от тях могат да му задават въпроси и кога. В статията се твърди, че с това изказване се легитимира ограничаването на един от стълбовете на демокрацията – отчетността на властта пред гражданите. Анализът разглежда три равнища: как възможността на журналистите да задават въпроси към политиците се превръща от норма в изключение, как ограничението се обосновава с „реда" и с обещание към избирателите, и как самата дума „ред", поради своята многозначност, не позволява да се разбере точно в името на какво се оправдава подобна мярка.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Демокрацията, за разлика от тоталитарните режими, предполага, че управляващите следва да бъдат отчетни пред управляваните, т.е. пред гражданите. Зад този принцип стои убеждението, че политическата власт винаги трябва да съществува в условията на ограничения — и в този смисъл отчетността е един от фундаментите, които я удържат и възпират. Днес една от областите, в които управляващите най-пряко се отчитат — обяснявайки дали и как работата им служи в името на общото благо — е тази на медиите.

На едно от първите заседания на действащото Народно събрание депутатът от „Прогресивна България" Слави Василев обяви как оттук нататък ще протича общуването му с журналистите. Именно това изказване е обект на анализ тук. Тезата ми е, че чрез него Василев се опитва да легитимира ограничаването на едно важно измерение на политическата отчетност: възможността на парламентарните журналисти да задават въпроси на представителите на управляващото мнозинство. Подобен опит отслабва демократичния процес, защото поставя под съмнение един от неговите основни механизми — публичния контрол върху властта. Самото изказване е представено по-долу, с минимални съкращения и без прекъсванията, които затрудняват четенето:

Между редовете

С думите „когато имаме време за въпроси, както е сега, аз тогава ще посочвам няколко души, които ще дам думата за въпрос” Василев индиректно съобщава, че възможността на журналистите да питат вече няма да е норма, а изключение. При това изразът „както е сега” върши двойна работа — представя това изключение като вече действаща практика.

По същество това е опит за практическо отменяне на принципа на отчетност, тъй като изначало той се състои в това, че журналистите могат да налагат кой, кога и на какви въпроси да отговаря. Свободата да се отправи въпрос — без питащият да е предварително избран от питания — е практическо условие за нея. В новия ред въпросите намират място само ако депутатите преценят, че имат време. Така ролята на парламентарните журналисти се променя. От участници в демократичния процес, които следят дали властта работи в името на общото благо, те се превръщат в допълнение към парламентарния живот — а пространството за отчетност се свива.

Още по-обезпокоителен е другият аспект на предложеното от Василев — той сам да посочва кой може да задава въпроси и кой не, без дори да каже по какви критерии. Равнопоставеността е един от основните принципи на демокрацията, а моделът на работа с медиите, защитаван от Василев я подкопава: шансът да бъде зададен въпрос започва да зависи от преценката на самия питан. Така се обръща и властовото отношение — не журналистът поставя политика в позицията да отговаря, а политикът решава кой да го пита.

Обосновката

Стремежът за демонтиране на демократичния принцип на политическата отчетност бива обоснован и оправдан в името на „реда“. Възможността на журналистите да задават въпросите си към едни или други политици, свободно, и в среда на равенство, в изказването на Василев бива имплицитно представена като несъвместима с този ред. В този пункт несъвместимостта с „реда“ функционира като обяснение и обосновка, на въпроса защо въобще е необходимо въвеждането на нов начин на работа с журналистите от страна на мнозинството.

В изказването има още една част, която заслужава внимание – че този ред е представен като част от обещанията на партията на Василев към нейните избиратели. Позоваването е важно, защото представя ограничаването на журналистите да задават въпроси, не като лична или партийна инициатива, а като ангажимент към по-висша инстанция каквато са избирателите. Така не само, че личната и партийна отговорност се снема, а действието се представя като съвместимо с политическия морал.

Смисловият потенциал на думата „ред“

Делегитимирането на отчетността чрез стремежа към „ред" поставя въпроса какво всъщност означава тази дума. Думите понякога могат да носят висок смислов потенциал – набор от значения, които говорещият може да вложи и слушащият да долови без да е задължително вложеният и доловеният смисъл да са едни и същи. Думата „ред“ е типичен пример в това отношение, като нейните употреби могат да предизвикат различни интерепретации.

В случая контекстът позволява някои от значенията да бъдат изключени (това е негово свойство), но остават няколко уместни значения на думата „ред". Според Речника на българския език тук са приложими поне три значения: ред като установено състояние на нещата; ред като правила; и ред като режим. Най-вписващи се в контекста на първата употреба на думата са значенията, които се отнасят до правилата и до установеното състояние. Последното изречение, в което Василев казва „Този ред, който ние обещахме на избирателите си, ще гледаме да го въведем и тук", прави още по-трудно да се разграничи еднозначно в името на какво отчетността като фундамент на демокрацията бива делегитимирана – в името на ново състояние на политическия процес, в името на нови правила, по които да протича политическият живот, или в името на нов политически режим, в който едноличното управление доминира над контрола и ограниченията върху властта.

Контролът върху властта вероятно никога не е бил желан от тези, които я упражняват, но е доказал своята полезност за обществото като цяло. В този смисъл опитите за неговото делегитимиране и демонтиране не следва да будят изненада. В статията видяхме как механизмите за отчетност могат да бъдат отречени просто със съобщението, че вече ще се действа по различен начин, и как могат да бъдат подкопани в името на многозначната дума „ред". С други думи, проследихме как принципът на отчетността, който задължава управляващото мнозинство да бъде отчетно пред гражданите, се делегитимира в името на нещо абстрактно, смътно и неясно.

Някой вероятно би възразил, че това е само едно изказване и от него не могат да се правят големи изводи. Подобна теза има своите основания, но в това изказване срещаме опит за предефиниране на отношенията между власт и медии – в полза на властта и в ущърб на медиите. Индикация, че това може да е повече от единично изказване – по-скоро нов режим на правене на политика, в който отчетността и контролът върху властта не са желани – е празнината в медийните изяви на българския премиер. Към момента на писане те се свеждат до кратки брифинги, без интервю пред авторитетни журналисти в телевизия, радио или подкаст. Тези знаци налагат темата да бъде проследявана и занапред.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: В брифинг пред журналисти премиерът Румен Радев коментира, че “можем да станем свидетели … на тактически ядрен удар" във войната в Украйна. В този текст проследявам как е устроено изказването му и какви функции изпълнява. Твърдя, че то работи чрез два механизма: заличаване на ролята на деятелите на агресията, с което се премълчава кой и защо я извършва, и чрез представяне на войната с езика на спортното състезание, с което войната бива представена като конкуренция между две равнопоставени държави, а не като отношение между агресор и жертва.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Рядко може да се чуе как един министър-председател говори за потенциален ядрен удар. В брифинг пред журналисти българският премиер Румен Радев коментира войната на Русия срещу Украйна и допусна, че е възможно „да станем свидетели … на тактически ядрен удар", като същевременно изрази и желание това да не се случва. В статията се опитвам да проследя как функционира изказването му по тази тема, като анализирам само сегмента от брифинга, в който тя бе засегната — около две минути от общо близо четиринадесетминутното изявление.

Изказването на премиера по темата се разгърна след въпрос от страна на журналист, който попита следното: „Г-н Радев, все още ли смятате, че Русия не може да загуби войната срещу Украйна?" Отговорът му — обектът на настоящия анализ — е представен по-долу:

Прикриване на деятелността и мотивите зад действията

Основна характеристика на изказването на българския премиер е прикриването на извършителите на различните действия и на техните – реални или предполагаеми – мотиви. Изказвания като „войната започва да разширява своя пространствен обхват", „Цяла Украйна в дълбочина е под удари", „Виждаме как ежедневно има новини за атаки по ядрени централи" и „виждаме как расте ескалацията" не ни казват нищо относно въпроси като кой и защо нанася удари по Украйна и по ядрени централи и кой и защо повишава ескалацията. Общото между тези формулировки е, че действието е налице, а действащият отсъства: войната сама „разширява своя обхват", ударите просто се случват. Още по-сериозен е случаят с очаквания ядрен удар – казано е, че можем да станем свидетели на такъв, но не е казано кой и защо би го извършил. А между нападащата страна – Русия, и нападнатата – Украйна, само първата разполага с ядрено оръжие. Радев подчертава потенциалното събитие – възможен тактически ядрен удар – но премълчава дееца и неговата цел, заличавайки ролята на Русия в един такъв сценарий на насилие. Спестяването на подобна информация може да се разглежда като идеологически избор, чрез който да се прикрие ролята на агресора във войната. Следва да се отбележи, че премиерът Радев съвсем уместно тематизира значимостта на последиците от един такъв удар. Той обаче не проблематизира това дали следва някой да понесе отговорност за него — и ако да, каква — нито коментира дали едно такова действие би могло да намери каквото и да е оправдание.

Войната като спортно състезание

Важно в изказването на българския министър-председател е представянето на войната през призмата на спортното състезание. В първото изречение Радев заявява: „Аз не виждам победител в тази война". Подобно изказване задава перспектива, през която войната в Украйна може да бъде мислена – а именно като състезание между две държави. Макар мисленето за войната в термините на победата и загубата да изглежда естествено, то измества друг възможен прочит — на войната като отношение между жертва и агресор, между нападател и нападнат. Обективната действителност е, че двете държави имат различни цели – целта на агресора е да превзема територия, докато целта на жертвата е да защитава своята територия – и тези цели могат да бъдат изпълнени в по-голяма или по-малка степен в хода на войната. Оттук проличава метафоричният характер на говоренето за победа и загуба: за разлика от спорта, където е ясно кога един резултат е победа, във войната финалният резултат не винаги е така еднозначен.

Подобен тип говорене – за победители и победени – изгражда, дори извън това конкретно изказване, ново смислово поле, в което войната може да бъде мислена и разбирана: то предполага тя да се разглежда като конкуренция, а не като насилие, пораждащо отношения между жертва и агресор. Темата за страданието, което войната причинява, практически отсъства. По-късно в текста Радев коментира как Украйна търпи удари и че Русия също е уязвима, което носи конотацията на съревнование — на постоянна размяна на удари. Тук войната започва да звучи като симетрична размяна на удари между две страни, подобно на тенис мач, а не като отношение между нападател и нападната държава. В този пункт имплицитното приравняване на войната със спортно състезание функционира така, че да изключва перспективата за войната като отношение между жертва и агресор, изтласквайки от полезрението въпроса кой напада и кой се отбранява.

В заключение може да се твърди, че изказването на българския министър-председател Радев, макар и да звучи като акт на загриженост относно потенциалното разрастване на войната в Украйна, по-скоро конструира картина на война без страдание, в която агресията остава без име и без извършител. Не се проблематизира ролята на агресора и неговите мотиви, а самата война бива представяна като сблъсък и състезание между две държави, в което няма нито агресор, нито страдащи от агресия. Легитимността на воденето на война от страна на Русия не се поставя под въпрос — войната просто бива приемана като нещо, което се случва. Като факт.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: Отмененото участие на Мартин Атанасов в „Лице в лице“ по bTV получава три различни обяснения – вътре в екипа, пред самия него и в официалната позиция на телевизията. Проследявам как обяснението се сменя с всяка аудитория – от имплицитно позоваване на властова позиция и правомощия, през редакционни съображения, до морални ценности. Тази смяна разкрива механизъм на оправдаване на решение с характеристиките на цензура.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Диагнозата, че българската медийна среда е влошена, е поставена отдавна. Преди по-малко от година от ефира на bTV бе свалена Мария Цънцарова - една от най-утвърдените водещи на сутрешен блок - и това доведе до остри публични критики и обвинения в цензура. Около седем месеца по-късно бе отменено участие на Мартин Атанасов, отличен с наградата „Будител на годината“, в едно от публицистичните предавания на същата телевизия. За предисторията на отмяната се разбра от екранни снимки на вътрешен чат, публикувани от самия Атанасов, според които решението идва след нареждане на директора „Новини, актуални предавания и спорт“. Само месеци след предишния скандал, случаят с Атанасов отключи същия тип реакции - и същите обвинения в цензура.

В този текст проследявам как bTV комуникира отмяната на участието в три текста, адресирани до три различни аудитории. Първият е публикуваната вътрешна кореспонденция между членове на екипа на телевизията, вторият - разговорът, в който отмяната е съобщена на самия Атанасов, а третият - официалната позиция на bTV по случая. Тезата ми е, че обяснението за едно и също решение се променя с всяка следваща аудитория, защото всяко от обясненията става неизползваемо пред следващата: това, което може да се каже вътре в екипа, не може да се каже на госта, а онова, което се казва вътре в екипа или на госта - не може да се каже на публиката. Именно тази смяна разкрива механизма на оправдаване на решение с характеристиките на цензура.

Разговорът зад кулисите

Първият текст показва как решението за отмяната е съобщено вътре в екипа. Той маркира момента, в който директорът „Новини, актуални предавания и спорт“ на bTV Асен Иванов научава, че Атанасов ще гостува. По-долу са представени неговите думи от чата, след като разбира кой е Мартин Атанасов (оригиналният правопис е запазен):

“Този с чашата ли .. никога” а след това добавя:

"Да ходи в Извън ефир .. може да го скрийншотнете и сложите в фейса”

“Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен”

Макар че тук Иванов по-скоро съобщава, че планираното гостуване няма да се осъществи, между редовете се разчита и обяснение. Заявявайки, че „Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен“, той обосновава решението си индиректно - чрез позицията си в йерархията и властта, която тя му дава. Сведена до същината си, обосновката гласи: „защото аз решавам“. Обяснението не минава нито през рационален довод (например че такъв гост няма да донесе рейтинг), нито през позоваване на ценности или принципи - макар и двете да са възможните обичайни начини да се обоснове подобно решение. То е сведено до волята на ръководителя.

Другата фраза - „Този с чашата ли .. никога“ - също предоставя имплицитно обяснение защо участието следва да отпадне. Отивайки под повърхността, разбираме, че „този с чашата“ е израз, който подчертава, че човекът, за когото се говори, има репутация (негативна в очите на директора на отдела) и тази репутация е като клеймо. Независимо от факта, че Атанасов е автор на два проекта - „Черна писта“ и „Диагноза България“, той е наречен „този с чашата“, вероятно поради символния жест, чрез който Мартин Атанасов подари на един от водещите на сутрешен блок чаша, с която изрази подкрепа към свалената от ефир Мария Цънцарова. Именно тази репутация - а не изричен довод - е основанието, поради което Атанасов е сметнат за негоден да гостува.

Разговорът с госта, който не гостува

В следващия разговор човек от екипа на bTV съобщава на Мартин Атанасов за отмяната на гостуването. Обяснението обаче се разминава с видяното във вътрешния чат: отказът е представен като резултат от човешка грешка - включване на две сходни здравни теми в едно и също предаване. Съобщението гласи:

… “няма как две теми здравни в едно предаване.”

Изборът на такова обяснение подсказва, че причината, видима във вътрешната комуникация - личната забрана на директора - не е била версията, която може да бъде съобщена на госта. Да му се каже, че „шефът е решил да не стъпва повече в ефир“, би повдигнало отново въпроса за цензура в bTV и за наличието на „черни списъци“ с нежелани гости - при това скоро след предишния голям скандал. Вероятно именно това съображение е наложило да се прибегне до редакционно обяснение - че двете теми не можели да се съберат в едно предаване. Наблюдението е важно по две причини. Първо, защото показва как обяснението се променя в зависимост от адресата. Второ, защото подсказва как редакционно съображение може да служи за параван: разговорите зад кулисите остават скрити, а навън излиза безобидна процедурна версия. Атанасов не е първият, който съобщава за отменено участие по bTV - но по-показателна от отделните случаи е самата логика на решението: взето еднолично, изнесено навън в по-приемлива версия.

Публичният разговор
Официалната позиция на bTV показва как вътрешногруповият разговор се трансформира за публиката. В нея - в първата половина на втория параграф - се представят обясненията защо Мартин Атанасов не е допуснат до ефир. Медията пише:

“Решението да откажем участие на г-н Мартин Атанасов е мое. За съжаление, при последното си гостуване в предаване на bTV, г-н Атанасов прояви целенасочена провокация и неуважение към наш водещ. Когато един гост използва ефира за предварително планирани демонстративни действия, това неизбежно поставя въпроси за доверието между него и редакцията, както и за целта на участието.”

Както може да бъде проследено, „този с чашата“ вече е наречен „г-н Мартин Атанасов“, а „докато зависи от мен“ вече е представено като „мое решение“. Друго съществено е, че недопускането на Атанасов до ефир се представя като „отказано участие“. Подобна конотация обаче изкривява фактическата обстановка: да се откаже участие предполага, че някой е помолил да бъде допуснат до ефира и след това му е било отказано. Така изборът на думата „откажем“ тихо прехвърля инициативата върху Атанасов - сякаш той е искал ефир, а не е бил поканен. В действителност ситуацията е обратната - Атанасов е бил поканен, участието му е било потвърдено, а след това - отменено.

По същество в официалната позиция на bTV се представят няколко обяснения защо участието на Мартин Атанасов е отменено. Те вече нямат нищо общо с редакционните аргументи за сходни здравни теми, нито с това, че решението е легитимно, защото произтича от определена властова инстанция. Вместо това решението се обяснява и обосновава чрез представяне на поведението на Атанасов като несъвместимо с ценности като взаимно уважение и доверие. На по-имплицитно ниво позицията оправдава решението, определяйки жеста му като „предварително планирани демонстративни действия“, поставящи под въпрос „целта на участието“. По този начин тя внушава, че действията му не съответстват на ценности като прозрачност и откритост. Тези реторични подходи функционират така, че едновременно дискредитират Мартин Атанасов и оправдават морално ситуация, която има характеристиките на цензура.

Трите текста очертават една последователна картина и разкриват механизъм на оправдаване на цензурата. В задкулисния разговор решението се обяснява и оправдава чрез едноличната власт върху редакционната политика и чрез стигматизирането на неудобни говорители. В разговора с гост, който в крайна сметка не гостува, решението се маскира с редакционни съображения, докато в публичната позиция се задействат общопризнати ценности, които да обосноват „моралността“ на едно решение с характеристиките на цензура. Изглежда, че такива решения могат да бъдат задействани еднолично, а впоследствие маскирани чрез процедурни аргументи. Така на второто ниво подобни решения могат да бъдат обяснени и прикрити, за да не стигнат до публичност. Моралното обосноваване пред публичността пък може да възникне, когато на предишното ниво стратегията на прикриване не сработи - и отново да направи такива изключващи решения социално приемливи. Анализираните тук механизми на оправдаване на решения, които изглеждат като цензура, могат да допринасят за влошеното състояние на медийната среда, доколкото имат потенциала да маскират и оправдават неприемливи от гледна точка на свободата на словото решения.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

🔊 Аудио версия

Текстът е наличен и в аудио версия. Аудиото е генерирано с AI глас за по-удобно слушане.

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.

Subscribe now

„Предишните са виновни“ е тип аргумент, който много нови правителства, след като дойдат на власт, използват по адрес на предходните. Макар на повърхността това често да се интерпретира просто като критика към онези, които вече не упражняват политическата власт, тази реторика е далеч по-многопластова. Аргументът, че „предишните са виновни“, срещан под една или друга форма, придобива все по-устойчиво и систематично присъствие в речника на новия български премиер Румен Радев. Затова в този текст се опитвам да разбера и обясня как функционира този тип говорене и какви са неговите социални и политически функции.

Неизчерпателен преглед на реториката на българския премиер показва, че министър-председателят Радев често използва абстрактно говорене, препращащо към минали правителства, без обаче да конкретизира кои са предишните. Така например в едно от първите си изказвания като премиер Радев коментира случаите на безводие, твърдейки, че това е проблем, по който „предишните правителства са ни оставили с вързани ръце“. Коментирайки работата по бюджета, премиерът отбелязва, че „всички счетоводни трикове вече са изчерпани от предишни правителства и не могат да се прилагат“. Дефицитът бива определен от него като „резултат от предишни действия, от предишни години“. В други изказвания, в същия тон, Румен Радев твърди, че „трябва да отчитаме и големия дефицит, който ни завещаха предишните управления“.

В едно от последните си изказвания реториката, изглежда, започва да придобива по-голяма конкретика, доколкото премиерът твърди, че последните два кабинета с премиери Росен Желязков и Андрей Гюров са завещали инерция. След това обаче той коментира, че бюджетът слага край на „стъкмистиките на сглобките“ - отново израз, който може да бъде тълкуван по повече от един начин - и добавя, че е наследена „плячкосана хазна“, без да може да се твърди еднозначно кой и как я е плячкосал.

Макар цялата реторика на новия български премиер да не се изчерпва с този тип говорене, няма как да не се забележи известна систематичност в употребата му. Това налага по-детайлен анализ на функциите, които това говорене изпълнява. Такъв анализ предлагам по-долу, където извеждам шест основни функции на изказванията от типа „предишните са виновни“.

Идентичностна и разграничаваща функция

На първо място, тезата, че предишните са виновни, е начин да се каже: „Ние не сме като вас“. Това е така, защото чрез езика можем да твърдим нещо, без да го казваме изрично. Критиката към предишните предполага не само че има настоящи управляващи, но и че те са различни от тези, които са били на власт преди тях. На друго равнище моментът на идентификация се състои в това, че обвиняването на предишните функционира и като индиректна заявка, че говорещият няма да прави същото, тъй като вече е установил, че това е грешно. Така онзи, който изговаря тази критика, може да се представи като различен от управлявалите преди него.

Унифицираща функция

Друга функция е свързана с унифицирането или уеднаквяването на опонентите. Казвайки, че предишните са виновни, българският министър-председател поставя своите опоненти под общ знаменател, въпреки че приносът на различните правителства към отделни проблеми може да бъде неравномерен - едно правителство може да има принос за едни проблеми, а за други не, и обратно.

Функция по размиване на отговорността

Тезата, че „предишните са виновни“, произвежда една времева линия между минало и настояще, в която Румен Радев се позиционира в настоящето, а неговите политически противници - в миналото, тъй като предишните се представят като други и външни. Наративът предлага конкретен смисъл и логика - а именно, че между „предишните“ и „новите“ не може да има допирни точки и сходства. Реториката на властта може да бъде прочетена през следната имплицитна формулировка: неудачите и неуспехите са част от миналото, с което новите нямат нищо общо, тъй като не са предишни, а нови. По този начин се размива отговорността на премиера и служебните му правителства за предишни решения и действия. Показателно е, че от петте години, за които се говори абстрактно като за управление на „предишните“, около година и половина на власт са били служебни кабинети, назначени лично от Радев в качеството му на президент, без в това да се броят правителствата на Димитър Главчев, които той назначава в условия на ограничени от Конституцията правомощия. Реториката за „новите“ срещу „предишните“ оставя извън фокус именно онези, които управляват сега, но вече са имали достъп до властови позиции и преди. Това са своеобразните „нови-предишни“

Позиционираща гражданите функция

Реториката, която бива анализирана тук, позиционира гражданите и им дава възможност да мислят себе си като жертви на предишни правителства. По този начин трудности, несполуки, неудовлетворение от средата на живот и т.н. могат да започнат да се мислят като причинени от „предишните“. Идеята, че предишните са виновни за възникването на един или друг проблем, предполага, че той засяга гражданите по два възможни начина: косвено, през влиянието му върху държавата, или пряко върху техния собствен живот.

Вменяваща вина и отговорност функция

Както видяхме по-нагоре, твърденията, че предишните са виновни, до голяма степен се отнасят до ролята на предишните управления и отношението на новата власт към тях. В същото време те функционират по начин, който внушава идеи за вина и отговорност за проблемите на държавата именно на тези предишни управления. Унифицирането прави така, че вменяването на вина и отговорност рядко бива конкретизирано и насочвано към конкретни политически субекти, но независимо от това става възможно общественото мнение да бъде настроено срещу политически конкуренти. Разликата спрямо позициониращата гражданите функция, макар и тънка, е значима - и се състои в това какви мисловни рамки задава тази реторика. По отношение на гражданите тя дава начини, чрез които те да мислят своето социално положение, а по отношение на предишните управляващи - вменява идеята за тяхната вина и отговорност.

Легитимираща функция

Легитимиращата функция може да се разгледа на няколко равнища. Легитимацията, като процес, който следва да обоснове решенията на правителството, се осъществява чрез реториката за вината на предишните правителства, като социално неприемливи или непопулярни решения се обясняват чрез отговорността на други субекти. Така например изразът, че предишните са виновни, може да оправдава решения като тегленето на заеми и други непопулярни мерки. На друго равнище тезата, че „предишните са виновни“, легитимира новата управляваща партия като отрицание на старите, които вече са управлявали. На трето равнище абстрактността на тази реторика не ограничава сътрудничествата при търсене на по-големи мнозинства и прави евентуални съюзи с някои от „предишните“ по-малко неприемливи за избирателното тяло на партията, тъй като тя не назовава конкретен и основен антагонист, оставайки смътна и неясна.

В заключение следва да се отбележи, че реториката от типа „предишните са виновни“ изпълнява важни функции за този, който я използва. Чрез нея става възможно изговарящият, в случая българският министър-председател, да се идентифицира и разграничава от своите политически конкуренти; да ги унифицира и поставя под общ знаменател независимо от това, че те се различават; да се дистанцира от отговорността за решения и управления, в които самият той е бил основно действащо лице; да вменява вина и отговорност на своите опоненти; да задава начините, по които гражданите могат да мислят себе си — в случая като жертви на „предишните“; и да легитимира непопулярни мерки и решения, своето политическо присъствие и бъдещи съюзи. Ключовото е, че тази реторика прави повече от това да посочва виновни, като създава начини, по които мислим по-широкия социален и политически контекст, в който бива изговаряна.

Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.

Share

Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.

Leave a comment

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Накратко: УЕФА публикува официална позиция във връзка с решението по случая с Фоларин Балогън, което бе предшествано от разговор между Доналд Тръмп и Джани Инфантино, иницииран от Тръмп. Големият проблем в тази позиция е онова, което тя премълчава: УЕФА критикува решението, но не назовава нито отговорните за него, нито възможността върху футболните институции да е бил оказан политически натиск.

Футболът винаги е бил арена на конфликти и напрежения, но сравнително рядко междуинституционалните проблеми придобиват публичност. Изключение е случаят от последните дни, при който УЕФА публикува критично изявление по отношение на решението на ФИФА да спре изпълнението на автоматичното наказание на Фоларин Балогън след получения червен картон на Световното първенство по футбол.

УЕФА определи решението като “безпрецедентно, неразбираемо и неоправдано”. Важна част от контекста е, че решението дойде след иницииран от Доналд Тръмп разговор между него и Джани Инфантино, в който Тръмп е поискал преразглеждане на случая, но по-късно Инфантино заяви, че дисциплинарните органи на ФИФА са независими.

Намирам позицията на УЕФА, макар и критична, за проблематична, тъй като в нея не присъстват важни теми, без които разбирането на цялата ситуация и проблема, произтичащ от нея не може да бъде постигнато в пълнота. На първо място случаят, в това изявление, е представен основно като нарушение на правилата, а не като възможен симптом на политическа намеса. Второ, критиката е насочена към самото решение, но не и към конкретни отговорни лица или институции, които са довели до него.

Политическият натиск остава извън езика на УЕФА

В петте параграфа на становището, думите “правило/правила” могат да бъдат открити изрично в три от тях, а препращането към правилата е загатнато в първия абзац, в който УЕФА определя решението по случая на Балогън, като “прекрачване на червена линия”, т.е. като нарушение на норма, пишейки следното:

Цитатът е показателен, защото онагледява перспективата, през която УЕФА представя решението по случая „Балогън“: като проблем, свързан преди всичко с нарушаването на регламентите на футболната игра. УЕФА е категорична, че решението е в разрез с действащата правна рамка, твърдейки, че:

На пръв поглед тази рамка изглежда напълно резонна. Но именно тя изтласква други възможни прочити и разкази за случилото се - например случая да бъде разбиран като следствие на недопустима политическа намеса или като криза на автономията на футболните институции. Това се вижда и в цялата реторична линия, която се поддържа в позицията. Тя изобилства от административно-правни формулировки: „решение“, „правилници“, „компетентни органи“, „прецедент“, докато еднаквото прилагане на правилата е разгледано като гаранция за почтеност и доверие в играта, както и за равно третиране на участниците - нещо, към което самата ФИФА призовава многократно.

Още по темата може да намерите тук

Добър пример в тази посока е долният цитат:

По-същественото обаче е онова, което отсъства. УЕФА не включва никакви думи, фрази и изрази относно възможен политически натиск, политическо влияние, външна намеса и по този начин темата за това бива заглушена. Така се очертава картина, в която има грешно решение, но няма ясно назована причина за него. Почти в края на позицията на УЕФА, четем, че:

в което централна роля играе идеята, че проблемите около Световното първенство могат да рефлектират върху целия футболен свят, от който УЕФА също е значима част. В този смисъл вероятно тук намекът е, че тя също би могла да понесе щети от решенията, взети на Световното първенство.

Има грешка, но няма сгрешили

Освен че УЕФА дефинира ситуацията като погрешно и неправилно взето решение, друг проблем в нейната комуникация е, че тя е лишена от деятелност. По този начин УЕФА не търси отговорност у различните участници в създалата се ситуация. Това биха могли да бъдат Доналд Тръмп, Джани Инфантино, комисията, която се е произнесла по темата или други участници, но в крайна сметка УЕФА не приписва ефектите от решението по случая с Балогън, били те реални или потенциални, на никого. Още в първия абзац се пише, че “вчерашното решение…прекрачи червена линия”. Вниманието тук трябва да падне върху това, че не се отчита ролята на автора на решението, а самото решение се представя, като субект, който може да прекрачва граници. Решението се представя и като автор на прецедента, за който се говори, но не и въвлечените в него. По същия начин в края на текста се казва, че турнирът може да предизвика нежелани ефекти, а не конкретните хора, които ги произвеждат. В целия текст УЕФА никъде не споменава имена, институции, органи на управление или дори роли. Единственият случай, който в известна степен се различава е този, в който се говори за неспособността на “пазителите на правилата” да гарантират тяхното спазване. Но и там комуникацията на УЕФА е лаконична доколкото не става ясно - тези пазители сами ли са допуснали погазването на правилата или са били под натиска да го направят.

Премълчаването на участниците има и важна политическа функция. Ако политиката и футболът се мислят като отделни сфери, а политическата намеса във футболните решения — като недопустима, тогава неназоваването на възможното влияние на Доналд Тръмп върху ФИФА спестява допълнителни репутационни и политически щети за него. Действайки по този начин, УЕФА не просто заобикаля въпроса за политическия натиск, а оставя Тръмп извън прякото поле на отговорност.

В заключение следва да се отбележи, че като представя решението на ФИФА относно наказанието на Балогън като въпрос на неспазване на футболните регламенти, УЕФА изтласква други възможни гледни точки и линии на интерпретация. Те биха могли да отворят други мисловни посоки, през които проблемът да бъде мислен и коментиран в публичното пространство - водеща сред тях е темата за възможното политическо вмешателство в делата на ФИФА. Така акцентът пада върху пренебрегването на правилата, но не и върху въпроса кой е произвел това нарушение и при какви условия. В този смисъл комуникирането на проблема от страна на УЕФА изглежда като опит да не се види слонът в стаята - възможността за оказан политически натиск от страна на Доналд Тръмп.

Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. Ако искаш да получаваш новите анализи, можеш да се абонираш безплатно и така да подкрепиш проекта.

Subscribe now

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Постоянната трансформация на футбола сякаш отдавна се е превърнала в норма. Променят се емблеми и екипи, турнирите се преформатират, въвеждат се нови технологии, а този процес не подминава и правилата на играта. Скоростта и мащабът на тези промени са толкова сериозни, че днес футболният фен все по-често бива изправен пред усещане за разпадаща се идентичност - както на футбола като цяло, така и на отделните клубове.

Едно от последните значими нововъведения е въвеждането на две паузи за хидратация в средата на всяко полувреме, всяка от които е с продължителност от три минути. Силният негативен отзвук срещу новото правило изглежда показа, че промените във футбола невинаги са добре дошли, поставяйки ФИФА в ситуация да продължи да обяснява защо паузите са необходими.

Просъществуването на промени от такъв мащаб, е възможно, когато те бъдат успешно легитимирани. С други думи те следва да бъдат „обяснени и обосновани“, по дефиницията на двама от най-влиятелните социолози на ХХ в. — Питър Бъргър и Томас Лукман, така че да станат приемливи за футболната общественост. В този текст проследявам как се развива този процес и се опитвам да обясня неговата динамика.

Анализът стъпва върху две публикации на сайта на ФИФА и една медийна публикация, цитираща изказване на Джани Инфантино, в които въвеждането на паузи за почивка бива обяснявано и аргументирано. Първата е от декември 2025 г., т.е. преди започването на Световното първенство по футбол, докато втората и третата съвпадат с провеждането началния етап от него. Основното заключение, до което стигам в своя анализ, е, че по време на Световното първенство ФИФА разширява своята легитимираща стратегия. Докато в началото тя поставя в центъра на своята аргументация темата за грижата за футболистите, впоследствие започва да добавя нови аргументи - за по-интензивна игра, по-добро зрителско преживяване и повече тактически възможности за треньорите.

В тази връзка възниква и въпросът - защо се случва тази промяна. Възможно обяснение на това е, че ФИФА разширява своята стратегия за легитимация заради комбинация от два фактора: икономическата логика, която в голяма степен ръководи световния футбол днес, и невъзможността на първоначалната стратегия да убеди футболната общественост, че новото правило е приемливо и уместно.

АНАЛИЗ НА ЛЕГИТИМАЦИЯТА ПРЕДИ СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО

Първата анализирана публикация е от сайта на ФИФА. В нея се обявява новото правило за въвеждане на почивки за хидратация, като тя предлага най-много обяснения защо ФИФА въвежда правилото. Именно там Световната футболна централа пише, че „[н]овият подход е част от ангажимента на ФИФА към грижата за играчите по време на турнира“ (използвана е думата “welfare”, която може да се преведе и като благополучие, благо и др.). Този мотив се среща и на други места в текста, а ключовото е, че тук паузите за хидратация се обосновават чрез позоваване на морални ценности - в случая това е грижа за здравето на футболистите. С други думи, ФИФА обосновава въвеждането на правилото чрез препращане към сферата на морала, представяйки го като морално оправдано.

Линията на аргументация, че ФИФА се грижи за играчите - бива продължена и на други две места в текста, доколкото се твърди, че „[и]зползването на паузи за хидратация е част от целенасочен опит да се осигурят възможно най-добрите условия за играчите“. В друг участък от текста се съобщава, че „[с]ъдията ще спира играта в 22-ата минута на всяко полувреме, за да могат футболистите да се хидратират“. От публикацията разбираме, че хидратацията е обвързана с подобряването на условията за играчите, а въвеждането на паузи се разглежда като действие и инструмент, с който ще се постигне конкретна и приемлива цел - футболистите да играят в по-добра за тях среда.

В същата статия се откроява и друг важен аспект на легитимирането на почивките за хидратация от страна на ФИФА. Той се състои в твърдението, че подобна практика вече е прилагана и не представлява радикална новост - доколкото се пише, че „се стъпва върху опита от предишни турнири, включително неотдавнашното Световно клубно първенство на ФИФА“. Препратките към минал опит, към вече осъществявани действия, са характерен начин за обосноваване на едно или друго действие или решение. Предприетият от ФИФА подход, обаче има още една функция - говорейки за минал опит, ФИФА индиректно ни казва, че тя не прави нищо революционно, че това правило не е нищо ново и непознато, тъй като вече е било въвеждано - и нищо лошо не е произтекло от това въвеждане. Целта на тези думи може да е насочена както в посока на това да се покаже, че ФИФА има опит с правилото и не съществува риск от неговото прилагане, така и към това да се намали скептицизмът на по-резервираните към нововъведенията фенове.

На последно място, ФИФА легитимира правилото за почивки за хидратация и чрез реторика за равно третиране на отборите, като разглежда въвеждането му за всички мачове като част от целта ѝ „да се гарантират равни условия за всички отбори във всички срещи“.

В обобщение, в първата публикация се открояват три основни линии на аргументация. Първата и централна линия обосновава въвеждането на правилото за почивки за хидратация чрез идеята, че това е форма на грижа за играчите и подобряване на условията, в които те играят. Втората линия адресира миналия опит и с нея ФИФА аргументира новото правило, обяснявайки, че то не представлява радикална иновация, а продължение на нещо съществуващо и утвърдено. Чрез третата линия на аргументация ФИФА легитимира паузите за хидратация чрез комбинация от цели и ценности - равенството между отборите е представено едновременно като морално оправдано и практически необходимо.

АНАЛИЗ НА ЛЕГИТИМАЦИЯТА ПО ВРЕМЕ НА СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО

Във втората анализирана статия - отново от сайта на ФИФА - жегата и стремежът на играчите да бъде осигурена по-голяма почивка, с оглед на натоварената програма, се изтъкват като аргументи в полза на почивките за хидратация, a критиките за икономически мотиви са отречени от Джани Инфантино. В този смисъл аргументативната линия, че ФИФА се грижи за играчите, е продължена, макар и индиректно. Още по-изразена е аргументацията, че ФИФА иска да гарантира равни условия на всички отбори.

Най-важното в тази статия е, че за пръв път се появява нова линия на аргументация по отношение на ефектите от въвеждането на правилото. Тя се изразява в това, че вече се твърди, макар и предпазливо - с „може би“ - че паузите за хидратация правят играта по-интензивна (респективно и атрактивна). Авторът на статията първо интерпретира, а след това цитира думите на президента на ФИФА Джани Инфантино, пишейки, че „[п]аузите може да са допринесли за безпрецедентните нива на интензивност, с които се играят мачовете“. В този смисъл виждаме, че паузите се разглеждат като възможна причина футболът да покаже ново ниво на атрактивност, като по този начин легитимацията протича по линия на това, че правилото е полезно за зрителите, доколкото повишава качеството на футбола.

Самият цитат от Инфантино гласи, че

Оттук може да се изведе и едно по-скрито твърдение - а именно, че паузите помагат на играчите да демонстрират по-добро представяне. Подобно изместване на начина, по който ФИФА легитимира почивките за хидратация, е изключително значимо. Ако преди Световното първенство организацията обосновава идеята за новото правило като акт на грижа за футболистите, то по време на Световното тя се опитва да покаже, че то може да носи ползи и за феновете. Това разкрива и две различни роли за ФИФА - в първия случай като гарант за благото на футболистите, а във втория като източник на по-добро зрителско изживяване.

В последната статия, посветена на изказване на Инфантино, се наблюдава нарастващо разширяване на легитимиращата стратегия на ФИФА, където той заявява следното:

Както можем да видим, аргументативната линия, че ФИФА се грижи за играчите, присъства, но се появяват и две нови линии, които не бяха идентифицирани по-рано. В края на текста много ясно проличава, че наличието на почивки за хидратация се разглежда като възможност за треньорите да дават наставления на своите играчи. Подобна перспектива разкрива, че треньорите, след футболистите и феновете, са третата група, която може да извлича ползи от съществуването на правилото за почивки за хидратация, макар първоначално правилото да е замислено да бъде в полза на играчите. От друга страна, в първия параграф почивките се разглеждат като инструмент и средство, което може да послужи за целите на обръщането на развоя на мачовете. Негласното твърдение е, че Англия е спечелила, тъй като е имала възможността да модифицира своята игра благодарение на паузите за почивка. По-дълбок прочит би допуснал, че Инфантино се опитва да (по)каже, че паузите могат да бъдат използвани от силните отбори, които да компенсират изоставането си, и с това да спечели подкрепа за въвеждането на правилото сред такива отбори.

В заключение - третото изказване произвежда нови аргументи в полза на правилото на ФИФА, твърдейки, че то предоставя нови възможности пред треньорите и отборите в стремежа им да променят хода на своите мачове.

КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ОБЯСНЕНА ПРОМЯНАТА?

Промяната може да бъде обяснена като отговор на ФИФА срещу съпротивата на футболната общественост срещу почивките за хидратация. Разширяването на кръга от аргументи може да се прочете като реакция срещу ниската легитимност на новото правило и липсата на достатъчно обществена подкрепа. В този смисъл нарастващият брой аргументи идва да подчертае желанието на ФИФА да направи така, че новото правило да стане социално приемливо и в бъдеще. Независимо че ФИФА отрича почивките за хидратация да са свързани с амбиции за генериране на по-високи печалби, ФИФА произвежда мотиви, надхвърлящи темата за грижата за играчите, опитвайки се да подчертае, че новото правило би направило играта по-интензивна, би дало повече възможности на треньорите и на отборите да променят хода на срещите. Това дава поводи да се мисли, че е възможно световната футболна централа да възнамерява да продължи да прилага правилото и в други турнири, които организира - още един сигнал, че световният футбол все повече се откъсва от своите корени.

Източници и анализирани текстове:

_{Анализът използва идеи относно легитимацията, представени от Питър Бъргър и Томас Лукман, като също така използва като аналитична опора работата на Тео ван Льовен върху легитимацията в дискурса.}

_{Разгледани са следните текстове:}

<sub>1. FIFA, “Players to benefit from hydration breaks at FIFA World Cup 2026™”, 8 декември 2025 г.
2. FIFA, “Full stadiums, great atmosphere and thrilling football: Gianni Infantino delighted with FIFA World Cup 2026™”, 24 юни 2026 г.
3. Wally Downes Jr, “Fifa chief Gianni Infantino praises England for using hated hydration breaks to pull off World Cup comeback vs DR Congo”, The Sun, 2 юли 2026 г</sub>

Публикуваните тук текстове и позиции са лични и не ангажират институциите или организациите, с които авторът работи или е свързан.

Какво представлява “(ДЕ)КОДИРАНЕ”?

“(ДЕ)КОДИРАНЕ” е преди всичко начинание, което търси дълбочина. Името се базира на концепция на известния учен Стюарт Хол, в рамките на която той разглежда комуникативните практики като неразривно свързани с властовите отношения и социалния контрол в обществото. Ключово в тази концепция е идеята за това, че комуникацията предполага обмяна на кодове, които могат да бъдат нееднакво дешифрирани от различните участници в комуникационния процес. В този смисъл “(ДЕ)КОДИРАНЕ” ще бъде посветено на дешифрирането на езиковите кодове в публичната реторика, на улавянето на невидимото за окото и слуха, защото езикът винаги ни казва повече от само написаното или изреченото.

Какво точно ще правим тук?

Тук ще се занимаваме с това, което често е представяно като “публичност” и “публична сфера”. Ще проблематизираме “публичния дискурс” и по-конкретно ще се ангажираме с разбирането на обществения разговор, разгръщащ се в света на политиката, медиите, спорта, културата и изкуството, религията и т.н. От социологическа перспектива ще анализираме статии, изказвания, речи, интервюта и т.н. без да се ограничаваме до българския контекст.

Ще се опитваме да вникваме отвъд просто казаното и написаното някъде. Ще търсим пристрастия, манипулации, легитимации, дискредитации, фаворизации, универсализации, идентификации - с една дума, ще изследваме какво се върши в и чрез езиковите практики.

Малък пример за целите на представянето: Две различни медии могат да озаглавят една и съща новина (че предстои увеличение на данъците) по следния начин:

Заглавие №1 “Правителството вдига данъците от първи януари”
Заглавие №2 “Данъците се вдигат от първи януари”

На пръв поглед двете заглавия казват (почти) едно и също - информират за предстоящо вдигане на данъците. Но те изразяват две различни отношения към правителството от примера. Първото е критично - подчертава основополагащата роля на правителството в решението. Второто премълчава тази роля, сякаш данъците сами са взели решение да се вдигнат. Първият пример показва действие, вторият маркира събитие. Първият представя конкретен социален деец в неблагоприятна светлина, вторият потиска тази негативна информация. Чрез първото изказване медията се позиционира като противник на правителството - чрез второто, не. Сега си представи анализа на изказванията в цяла статия или интервю и вече ще добиеш представа за характера на начинанието.

Подобни анализи ни позволяват да следим и динамики във времето: промените в езика на различните социални участници често бележат разпадането на стари съюзи или формирането на нови - а езиковите практики обикновено са първият индикатор за това.

Това са само малки примери за една от посоките на това начинание. В анализите си ще се ръководя от принципите на дискурс анализа - инструмент, който намирам за изключително мощен за разбирането на света, ще съчетавам различни подходи и традиции, ще внасям различни перспективи.

Каква общност искам да изградя?

Вярвам, че поне една сила ще ни обединява като общност - страстта да разбираме и да си обясняваме случващото се около нас, и да дискутираме конструктивно.

Ето какво конкретно да очакваш тук:

Честота: един-два анализа седмично

Достъп: всичко свободно достъпно засега, без платена версия

Фокус: различните “дискурсивни практики” - разглеждани с аналитична дистанция, оттласвайки се от идеята за морализиране. Целта е единствено разбиране.

Аудиторията също ще има думата върху избора на изказвания, статии, речи, интервюта и т.н., които да бъдат анализирани - моята роля ще се сведе до самия анализ. Ако видиш нещо интересно, остави го в коментар под някой от постовете, или ми прати съобщение директно - ще го имам предвид за следващ анализ.

Защо сега?

Идеята зад тази страница ме занимава от немалко време, но липсата на подходяща платформа блокираше опитите ми да я развия и структурирам. Днес, благодарение на моя добра колежка и приятелка, която ми разказа за Substack, се поддавам на импулса и започвам без грандиозен план, но с много желание и страст. Изкушението и ентусиазмът са големи и ми подсказват, че липсата на строга предварителна стратегия може да се окаже плюс, доколкото отваря повече пространство за творчество, гъвкавост и нови идеи по пътя.

Започвам смело. Заповядай.