„Предишните са виновни“: как работи реториката на новата власт в България
Какво прави властта, когато обвинява „предишните“?
Накратко: Аргументът, че „предишните са виновни“, се превръща в устойчив елемент от речника на новия министър-председател на България - Румен Радев. В статията се твърди, че зад тази привидно обикновена критика стоят шест реторически функции - от изграждане на политическа идентичност, през размиване на собствена отговорност, свързана с минал управленски опит, до легитимиране на социално неприемливи решения.
🔊 Аудио версия
Текстът е наличен и в аудио версия. Аудиото е генерирано с AI глас за по-удобно слушане.
Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.
„Предишните са виновни“ е тип аргумент, който много нови правителства, след като дойдат на власт, използват по адрес на предходните. Макар на повърхността това често да се интерпретира просто като критика към онези, които вече не упражняват политическата власт, тази реторика е далеч по-многопластова. Аргументът, че „предишните са виновни“, срещан под една или друга форма, придобива все по-устойчиво и систематично присъствие в речника на новия български премиер Румен Радев. Затова в този текст се опитвам да разбера и обясня как функционира този тип говорене и какви са неговите социални и политически функции.
Неизчерпателен преглед на реториката на българския премиер показва, че министър-председателят Радев често използва абстрактно говорене, препращащо към минали правителства, без обаче да конкретизира кои са предишните. Така например в едно от първите си изказвания като премиер Радев коментира случаите на безводие, твърдейки, че това е проблем, по който „предишните правителства са ни оставили с вързани ръце“. Коментирайки работата по бюджета, премиерът отбелязва, че „всички счетоводни трикове вече са изчерпани от предишни правителства и не могат да се прилагат“. Дефицитът бива определен от него като „резултат от предишни действия, от предишни години“. В други изказвания, в същия тон, Румен Радев твърди, че „трябва да отчитаме и големия дефицит, който ни завещаха предишните управления“.
В едно от последните си изказвания реториката, изглежда, започва да придобива по-голяма конкретика, доколкото премиерът твърди, че последните два кабинета с премиери Росен Желязков и Андрей Гюров са завещали инерция. След това обаче той коментира, че бюджетът слага край на „стъкмистиките на сглобките“ - отново израз, който може да бъде тълкуван по повече от един начин - и добавя, че е наследена „плячкосана хазна“, без да може да се твърди еднозначно кой и как я е плячкосал.
Макар цялата реторика на новия български премиер да не се изчерпва с този тип говорене, няма как да не се забележи известна систематичност в употребата му. Това налага по-детайлен анализ на функциите, които това говорене изпълнява. Такъв анализ предлагам по-долу, където извеждам шест основни функции на изказванията от типа „предишните са виновни“.
Идентичностна и разграничаваща функция
На първо място, тезата, че предишните са виновни, е начин да се каже: „Ние не сме като вас“. Това е така, защото чрез езика можем да твърдим нещо, без да го казваме изрично. Критиката към предишните предполага не само че има настоящи управляващи, но и че те са различни от тези, които са били на власт преди тях. На друго равнище моментът на идентификация се състои в това, че обвиняването на предишните функционира и като индиректна заявка, че говорещият няма да прави същото, тъй като вече е установил, че това е грешно. Така онзи, който изговаря тази критика, може да се представи като различен от управлявалите преди него.
Унифицираща функция
Друга функция е свързана с унифицирането или уеднаквяването на опонентите. Казвайки, че предишните са виновни, българският министър-председател поставя своите опоненти под общ знаменател, въпреки че приносът на различните правителства към отделни проблеми може да бъде неравномерен - едно правителство може да има принос за едни проблеми, а за други не, и обратно.
Функция по размиване на отговорността
Тезата, че „предишните са виновни“, произвежда една времева линия между минало и настояще, в която Румен Радев се позиционира в настоящето, а неговите политически противници - в миналото, тъй като предишните се представят като други и външни. Наративът предлага конкретен смисъл и логика - а именно, че между „предишните“ и „новите“ не може да има допирни точки и сходства. Реториката на властта може да бъде прочетена през следната имплицитна формулировка: неудачите и неуспехите са част от миналото, с което новите нямат нищо общо, тъй като не са предишни, а нови. По този начин се размива отговорността на премиера и служебните му правителства за предишни решения и действия. Показателно е, че от петте години, за които се говори абстрактно като за управление на „предишните“, около година и половина на власт са били служебни кабинети, назначени лично от Радев в качеството му на президент, без в това да се броят правителствата на Димитър Главчев, които той назначава в условия на ограничени от Конституцията правомощия. Реториката за „новите“ срещу „предишните“ оставя извън фокус именно онези, които управляват сега, но вече са имали достъп до властови позиции и преди. Това са своеобразните „нови-предишни“
Позиционираща гражданите функция
Реториката, която бива анализирана тук, позиционира гражданите и им дава възможност да мислят себе си като жертви на предишни правителства. По този начин трудности, несполуки, неудовлетворение от средата на живот и т.н. могат да започнат да се мислят като причинени от „предишните“. Идеята, че предишните са виновни за възникването на един или друг проблем, предполага, че той засяга гражданите по два възможни начина: косвено, през влиянието му върху държавата, или пряко върху техния собствен живот.
Вменяваща вина и отговорност функция
Както видяхме по-нагоре, твърденията, че предишните са виновни, до голяма степен се отнасят до ролята на предишните управления и отношението на новата власт към тях. В същото време те функционират по начин, който внушава идеи за вина и отговорност за проблемите на държавата именно на тези предишни управления. Унифицирането прави така, че вменяването на вина и отговорност рядко бива конкретизирано и насочвано към конкретни политически субекти, но независимо от това става възможно общественото мнение да бъде настроено срещу политически конкуренти. Разликата спрямо позициониращата гражданите функция, макар и тънка, е значима - и се състои в това какви мисловни рамки задава тази реторика. По отношение на гражданите тя дава начини, чрез които те да мислят своето социално положение, а по отношение на предишните управляващи - вменява идеята за тяхната вина и отговорност.
Легитимираща функция
Легитимиращата функция може да се разгледа на няколко равнища. Легитимацията, като процес, който следва да обоснове решенията на правителството, се осъществява чрез реториката за вината на предишните правителства, като социално неприемливи или непопулярни решения се обясняват чрез отговорността на други субекти. Така например изразът, че предишните са виновни, може да оправдава решения като тегленето на заеми и други непопулярни мерки. На друго равнище тезата, че „предишните са виновни“, легитимира новата управляваща партия като отрицание на старите, които вече са управлявали. На трето равнище абстрактността на тази реторика не ограничава сътрудничествата при търсене на по-големи мнозинства и прави евентуални съюзи с някои от „предишните“ по-малко неприемливи за избирателното тяло на партията, тъй като тя не назовава конкретен и основен антагонист, оставайки смътна и неясна.
В заключение следва да се отбележи, че реториката от типа „предишните са виновни“ изпълнява важни функции за този, който я използва. Чрез нея става възможно изговарящият, в случая българският министър-председател, да се идентифицира и разграничава от своите политически конкуренти; да ги унифицира и поставя под общ знаменател независимо от това, че те се различават; да се дистанцира от отговорността за решения и управления, в които самият той е бил основно действащо лице; да вменява вина и отговорност на своите опоненти; да задава начините, по които гражданите могат да мислят себе си — в случая като жертви на „предишните“; и да легитимира непопулярни мерки и решения, своето политическо присъствие и бъдещи съюзи. Ключовото е, че тази реторика прави повече от това да посочва виновни, като създава начини, по които мислим по-широкия социален и политически контекст, в който бива изговаряна.
Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.
Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.