Църковни войни: Църквата отвръща на удара
Накратко: След остри критики на архимандрит Никанор към патриарх Данаил Светият Синод излезе с официална позиция. Макар да изглежда, че тя следва да се разглежда като отговор, на отправените обвинения по адрес на патриарх Данаил и Църквата, то тя не съдържа нито един цитат от обвиненията, на които отговаря - те присъстват в нея единствено като квалификации: „клеветнически“, „оскърбителни“, „подстрекателство към разкол“. В този текст анализирам как функционира позицията и какви ефекти е конструирана да породи. Тезата ми е, че тя не е само отговор на критиките, а опит да бъде съхранено статуквото в Църквата, чрез премълчаване и етикетиране на обвиненията, чрез дискредитиране на критикуващия и чрез насочване на реакциите на миряните в желаната от Църквата посока.
🔊 Аудио версия
Текстът е наличен и в аудио версия (AI-генериран глас).
Благодаря, че четеш „(ДЕ)КОДИРАНЕ“. За да получаваш новите анализи директно в пощата си, можеш да се абонираш безплатно - това е и начин да подкрепиш проекта.
През последните седмици българската общественост стана свидетел на разрастващ се конфликт в Българската православна църква. Архимандрит Никанор отправи остри критики и обвинения към патриарх Данаил, а в отговор на тях Светият Синод излезе с официална позиция.
Именно тази позиция анализирам в този текст. Целта не е да се проверява дали отправените критики са верни, нито да се разглеждат само нейните информативни функции – т.е. какво казва Светият Синод. Целта на текста е да проследи как функционира позицията и какви ефекти е конструирана да породи. Тезата ми е, че позицията на Светия Синод не е само отговор на критиките – и че точно в диалог с тях тя влиза най-малко. Както ще се опитам да покажа, позицията е опит да бъде съхранено статуквото в Църквата посредством различни стратегии: заглушаване на дебата, дискредитиране на архимандрит Никанор и насочване на реакциите и поведението на миряните в благоприятна за Църквата посока.
Вместо да аргументира – позицията етикетира
За да се разбере какво извършва Светият Синод на Българската православна църква със своята позиция, трябва да се започне с едно от най-важните наблюдения, а именно че позицията прави връзка, най-вече, с критично изказване на архимандрит Никанор, в което централната част са обвинения и критики, отправени по адрес на българския патриарх Данаил.
Макар позицията на Светия Синод да се явява като отговор на думите на архимандрит Никанор срещу патриарх Данаил, първото, което се забелязва, е, че тя не произвежда никакви конкретни аргументи, факти и обстоятелства, които да оборят неговите твърдения. В позицията на Синода конкретните обвинения и критики на Никанор не само че не са предадени - липсват и каквито и да са цитирани фрази от неговото изказване. Позицията е недиалогична в буквален смисъл, доколкото думите на архимандрит Никанор присъстват в нея само за да бъдат квалифицирани и отречени, но не и представени. Така читателят научава как Синодът ги определя, но не и какво точно е било казано.
В частност една от критиките на архимандрит Никанор към патриарх Данаил е, че патриархът „многократно оправдава престъпното руско нападение над Украйна, досега не е проявил и капка състрадание на дело към страдащия украински народ и неговите деца“.
При съставянето на позицията обаче е бил възможен и друг ход, а именно да се използва формулата „Архимандрит Никанор твърди, че [цитиране на обвинението], но това не е вярно, защото [представяне на доказателство – например изказване,
в което патриарх Данаил проявява състрадание към жертвата на агресия]“. Вместо това позицията се заема с това да поставя етикет на думите на Никанор, описвайки ги като „оскърбителни изявления“, „клеветнически твърдения“, „системните оскърбителни и хулни твърдения“, като последният израз ясно показва, че позицията се разгръща като отговор на повече от едно изказване. На други места в текста можем да прочетем и още квалификации като „подстрекателство към разкол“, „провокации“, „посегателство срещу единството на Българската православна църква“ и други.
От гледна точка на дискурс анализа (метод за анализ на текстове, речи, изказвания и т.н.) тези избори изразяват значима разлика, тъй като филтрирането на съдържанието в едно изказване може да фаворизира или ощетява едни социални групи за сметка на други, като анализът следва да разясни какви са функциите на такива ходове.
В този смисъл функцията на позицията на Светия Синод в първите части от текста може да бъде прочетена като опит да се защити репутацията и обществения авторитет на Църквата, в резултат на обвиненията и критиките на архимандрит Никанор. Това се случва, чрез етикетирането на критиките и обвиненията на архимандрит Никанор към патриарх Данаил и Църквата като неверни и най-вече чрез премълчаването им. По този начин се ограничава поставянето на потенциално или реално неудобни въпроси относно личността на Патриарха и дейността на Църквата. Няма да бъде пресилено да се каже, че една от най-ценните находки в този анализ се състои в това, че най-важното изглежда не е това, което тя прави, а това, което не прави - да цитира обвиненията на архимандрит Никанор.
Дискредитиране на архимандрит Никанор
Макар позицията да е представена като отговор на обвиненията на архимандрит Никанор, то тя има и друга функция – да го дискредитира. Това само по себе си показва излизане извън рамките на отговора на предявените обвинения и критики. Той е представен като „намиращ се под канонично запрещение „аргос”, т.е. като деятел, чието поведение е извън нормата, а в текста също така е наричан с пренебрежителните изрази „гореспоменатия клирик” и „въпросният клирик”. Последните две определения са важни, защото едновременно деперсонализират архимандрит Никанор и не назовават неговото място в църковната йерархия като „архимандрит”.
На едно място в текста архимандрит Никанор бива представен иронично като „изявяващ се като съдник на всичко и всички“, което отново показва, че позицията не е отговор само на едно изказване, а на устойчива критична позиция, поддържана през времето. Конотациите, които такова описание носи със себе си, обаче придават допълнителна дълбочина на израза – от една страна, то го представя като човек, който е сам и дори маргинален (тъй като е срещу всички), а в същото време допуска прочит за обсесия или вманиаченост към критиката.
Архимандрит Никанор бива представян и индиректно като „хулител“, „клеветник“, „оскърбител“, доколкото, както бе казано по-горе, неговите твърдения са представени именно по този начин. От начина, по който са определени неговите критики, следват и други образи – например провокатор или инициатор на разкол.
На още по-дълбоко равнище позицията изгражда рамка от типа „агресор – жертва“. Никанор е ситуиран в ролята на страна, която напада, а БПЦ и патриархът – в ролята на засегнати и застрашени. Това проличава в изрази като „клеветнически твърдения … насочени срещу БПЦ-БП и срещу институцията и личността на Българския патриарх“, както и в говоренето за „посегателство срещу единството на Българската православна църква – Българска Патриаршия“.
В този смисъл ясно и недвусмислено проличава систематичното представяне на архимандрит Никанор в неблагоприятна за него светлина. Такъв подход цели да дискредитира своя обект - в случая - архимандрит Никанор.
Използване на институционалния авторитет за насочване на реакциите и интерпретациите на миряните
Като институция, снабдена с определен обществен авторитет, Църквата разполага с възможността да задава норми на поведение, но и да изисква от миряните да се придържат към тях. Точно такова поставяне на изисквания се наблюдава и в позицията на Светия Синод, където институционалният авторитет се използва за насочване на реакциите и интерпретациите на духовенството и миряните по отношение на обвиненията на архимандрит Никанор. В един от случаите се изисква от миряните „да не се поддават на провокации“:
„Призоваваме духовенството и православния народ да не се поддават на провокации, които пораждат вражда и разделение.“
Посланието не се реализира чрез заповед – директивният му характер е смекчен чрез езикови средства, които го представят като „призив“. В дискурс анализа подобни форми могат да бъдат разглеждани през концепцията за „учтивостта“. Чрез средствата на езика едно искане може да бъде представено по-директно или по-смекчено, като различните му версии конструират различни идентичности и различни отношения между участниците.
В случая, вместо по-императивното „Не се поддавайте на провокации“, което би прозвучало значително по-авторитарно, текстът представя Църквата като по-скоро отваряща поле за лична преценка и размисъл, в което миряните сами да преценят дали в думите на архимандрит Никанор има истина. Това не премахва директивната функция, а представя институционалното изискване като акт на загриженост към църковната общност, като призив, на който миряните следва да откликнат. Още повече че призивите се отправят сравнително късно в текста, след като по адрес на архимандрит Никанор вече са отправени няколко дискредитиращи определения – по-директни или индиректни. Освен поведението на миряните се насочва и начинът, по който те следва да разбират думите на архимандрит Никанор: те предварително са категоризирани като „провокации“, пораждащи „вражда и разделение“.
Другото изискване към миряните е представено в изречението по-долу:
„Нека в предстоящите дни на Богородичния пост проявим трезвост и усилим молитвите си към Бога и към Божията Майка…“
И тук речевата функция на изказването е да изисква от миряните конкретно поведение и реакция. Чрез конструкцията „нека проявим“ Синодът представя желаното поведение като общовалидно за цялата църковна общност, включително за самите членове на институцията. Така се конструират отношения на близост и солидарност между Църква и миряни като елементи на една духовна общност, които правят властовата асиметрия между тях по-малко видима. Публичните призиви и подтиквания от страна на Синода изглеждат насочени не към самия него (за това не е необходима публичност), а към миряните, като в рамките на този процес Синодът продължава да определя правилната реакция, представяйки я като общ духовен дълг, а не като едностранно наложено изискване.
В контекста на цялата позиция „трезвостта“ функционира и като оценъчна категория. Препоръчваното от Синода поведение е представено като разумно, спокойно и духовно правилно, докато приемането или подкрепата на критичните позиции имплицитно могат да бъдат конструирани като нетрезви, емоционални или подвеждащи реакции. Така отхвърлянето на тезите на архимандрит Никанор се представя не просто като институционално изискване, а като проява на разумност и духовна отговорност.
Исканията към поведението и реакцията на миряните, които позицията поставя, макар и смекчени, изразяват и нещо друго – правото на институцията да изисква и задължението на миряните да се придържат към предписанията на Църквата. В този смисъл в позицията може да бъде видян и опит за установяване на социален контрол върху миряните чрез напътстване.
В заключение може да се каже, че позицията на Светия Синод е конструирана по начин, който защитава статуквото в Църквата. Критиките на архимандрит Никанор са премълчани, думите му – етикетирани, самият той – дискредитиран, а институционалният авторитет е употребен, за да насочи миряните в тяхната преценка.
Най-показателното обаче остава това, което текстът отказва да направи – да покаже на какво отговаря. Обвиненията присъстват в него единствено като нещо, което трябва да бъде квалифицирано, но не и показано. Така вместо читателят да бъде поканен да прецени правдободнобстта на обвиненията, той бива подтикван към това да приеме предварително зададената оценка за тях.
Благодаря, че стигна дотук. Ако смяташ, че този анализ заслужава повече читатели, сподели го.
Ако видиш изказване, заглавие или публично послание, което според теб заслужава анализ, остави го в коментар или ми го изпрати. Така читателите на „(ДЕ)КОДИРАНЕ“ могат да участват по-активно във формирането на темите и съдържанието.
Този анализ е толкова пъър-фектен, че няма какво да се добави, което честно казано не ме прави щастлив. 😿 Така е разглобена синодалната манипулация, че ми напомни за онези стари табели и етикети, с които графиня Череша и дон Мерудия облепиха целия си замък в „Приключенията на Лукчо“, за да държат малкия Граф Черешко в подчинение. Твоят анализ насочва към етикетите, които Сапиенсите рядко усещат при сканиращ тип четене и показва нагледно как институцията се опитва да им забрани да мислят (ако мине номерът). 😼 Продължавай да ги (Де)кодираш!
Продължавайки линията на моето последно есе, бих обобщила цялата работа като класическо ченгесарско изпълнение. Както и със сегашното правителство (това по абсолютно никакъв начин не трябва да се разчита като симпатия към предишното), друго от този патриарх също няма как да се е очаква - всичко си е точно.